Полицаите не помръднаха. Нещо в тази жена — в начина, по който стоеше, в погледа ѝ, който не виждаше никого — ги смрази повече от всичко, което бяха виждали. Не приличаше на човек в паника, нито на виновна. Просто… отсъстваше. Все едно духът ѝ е останал някъде назад, в един миг, който не може да напусне.
— Госпожо, отдръпнете се, моля — каза тихо старшият полицай Димитров.
Тя направи две крачки назад, послушно, без да откъсва очи от одеялото на пода.
Младият полицай, Иванов, коленичи и внимателно повдигна края на тъканта.
Под него лежеше стара кукла. С къдрави, избелели коси, изцапана, но грижливо завита, сякаш е дете. На врата ѝ — розова панделка. До нея — чаша вода и малко бисквита върху чинийка.
— Какво е това, майтап ли си правите? — прошепна Иванов.
Димитров погледна жената.
— Къде е детето ви, госпожо?
Тя се усмихна едва забележимо.
— Спи — каза кротко. — Най-накрая заспа. Толкова трудно заспиваше напоследък.
В коридора се чу шепот. Съседите надничаха през вратата, някой тихо ахна.
— Кога за последно видяхте детето? — попита Димитров.
— Сутринта. Закусихме заедно. Искаше попара с масло. Обещах му, че ако е послушен, ще му купя нова количка.
Тя седна на ръба на леглото, сложи ръце в скута си. За първи път ги погледна право в очите. В този поглед нямаше лудост. Само безкрайна, нечовешка умора.
— Днес щеше да навърши пет години — каза тихо.
— Щеше? — повтори полицай Димитров. — Какво означава това?
— Почина — отвърна жената. — Преди три месеца.
В стаята стана такава тишина, че се чуваше само едно далечно кап… кап… от мивката.
— Извинете… какво казахте?
— Казах, че почина.
Тя взе куклата, притисна я към гърдите си като живо дете.
— Не мога без него. Всички казват: „Пусни го, трябва да продължиш.“ Но как се пуска собственото ти дете? Той е моят син. Моят Митко. Страхува се от тъмното. Не можех да го оставя сам.
Иванов отстъпи, побледнял.
Димитров седна до нея, внимателно.
— Защо не казахте на никого?
— Казах. Дойдоха, взеха тялото му. Но после… после стана тихо. Прекалено тихо. А една нощ го чух да ме вика. Отидох на гробището. Беше студено. Не можех да го оставя там.
Младият полицай излезе навън, за да се обади на линейка и следствена група.
Жената продължаваше да говори, като че ли никой не я слуша:
— Седях до него, говорех му. Понякога усещам как диша. Усмихва се, когато му чета. Не го виждате, но аз го виждам.
След десетина минути пристигнаха криминалистите. Тя не оказа никаква съпротива. Седеше на леглото, държеше куклата в прегръдките си, докато те обикаляха из стаята.
В килера намериха малък детски матрак, спретнато застлан. До него — кутия с чисти, сгънати дрешки.
В хладилника, между буркани с компот, — снимка на усмихнато момче с синя шапка.
— Това ли е той? — попита Димитров.
— Да. Моят Митко. Винаги беше послушен. И сега е.
Когато я изведоха от апартамента, тя шепнеше:
— Тихо, моля. Спи. Ще го уплашите.
Пред входа стояха всички съседи. Някои гледаха в земята, други се кръстеха.
— Казах ви аз, че не е наред там — прошепна баба Стоянова. — Но кой да повярва…
Димитров я гледаше как я качват в линейката. През всичките си години служба бе виждал какво ли не — но никога такова нещо.
— Не от смъртта ме е страх — каза тихо на Иванов, когато останаха сами. — От тишината след нея.
На следващия ден станаха ясни подробностите. Детето, Митко Петров, петгодишно, починало от усложнения след пневмония. Майката — Елена Петрова, на четиридесет, библиотекарка, вдовица. Съпругът ѝ загинал при катастрофа преди две години. След смъртта на детето се затворила в себе си, напуснала работа, спряла да говори с когото и да било.
— Идваше на пазара — разказа продавачката. — Купуваше две ябълки и сладкиш. Всеки път казваше: „Едната е за Митко. Той обича с крем.“
Никой не си е представял, че болката ѝ е толкова дълбока. Всички мислели, че с времето ще премине.
В апартамента намерили малък тефтер с детски рисунки, подредени грижливо. На последната страница — с треперещи букви:
„Мамо, не плачи. Аз вече не ме е страх.“
Димитров дълго седя в колата си след това. Не каза нито дума. Само гледаше в празното.
— Знаеш ли — каза накрая. — Това не беше престъпление. Това беше любов, която я е побъркала.
Иванов не отговори. Само гледаше нагоре — към тъмния прозорец на апартамента. И си помисли, че отдавна не е звънял на майка си.
На следващата сутрин домоуправителят заключи вратата. По прага още миришеше на восък и влага.
Някой бе оставил малък букет маргаритки и бележка:
„Почивайте в мир. И двамата.“
Баба Стоянова се прекръсти:
— Господи, пази всички майки от такава самота…
Тя тръгна надолу по стълбите, но в следващия миг ѝ се стори, че чу нещо — леко поскърцване.
Може би люлка.
А може би просто вятърът.
