Албена бе внесена в къщата на ръце от прислужниците. Градината все още сияеше от залеза, но за всички тя изглеждаше мрачна и ледена. Лекарите пристигнаха почти веднага – семейството Димитрови можеше да си позволи най-добрите специалисти в София. Бели престилки проблясваха из коридорите, изстрелваха се заповеди, шумът от метални инструменти ехтеше в тишината.
— В операционната, веднага! Тя губи прекалено много кръв! — изкрещя един от лекарите.
Асен вървеше редом с носилката, погледът му не се откъсваше от лицето на снаха му. Бледо, почти прозрачено, покрито със студена пот. Всяко туптене на сърцето му отекваше като чук в слепоочията. Винаги го бяха смятали за „по-слабия брат“, за „твърде чувствителния“. Но сега именно той носеше тежестта да защити тази жена.
Лъчезар играеше своята роля. Тичаше след лекарите, театрално хващаше главата си, молеше ги:
— Моля ви, спасете я! Тя е моята жена, майката на детето ми!
Думите му звучаха твърде правилно, като реплики от пиеса. Слугите шепнеха. Някои бяха видели караницата, други бяха чули удара. Но страхът бе по-силен от истината. В този дом за откровеност често се плащаше със съдба.
Асен се наведе към брат си и прошепна:
— Какво направи?
Лъчезар се усмихна студено, доближи устни до ухото му:
— Внимавай, малък братко. Една грешна дума и ти ще свършиш там, където тя падна.
Вратите на операционната се затвориха с трясък. Тишина обгърна вилата. Чуваше се само тиктакането на стария часовник. Времето се влачеше като век.
След два часа хирургът излезе. Свали маската си, ръцете му трепереха.
— Жената е жива. Но детето… не успяхме да спасим.
Прислужниците се прекръстиха, баба Тодора заплака. Асен се подпря на стената, коленете му омекнаха. Лъчезар прикри лицето си с длани, преструвайки се, че ридае. Но раменете му не трепереха.
Албена отвори очи едва на сутринта. Лежеше в огромна спалня, задушена от тежки пердета и аромат на спирт и розова вода. До нея стоеше Асен, с подпухнали от безсъние очи.
— В безопасност си, — каза той тихо. — Но… детето го няма.
Сълзи рукнаха от очите ѝ, тя изстена. Сърцето ѝ се късаше. Но веднага изплува образът на Лъчезар. Ледените му очи. Думите му: „Нито ти, нито твоето дете ще получите нещо.“
— Той беше… — прошепна тя. — Той ме блъсна.
Асен кимна.
— Знам. Но доказателства няма. Той е хитър, подреди всичко като злополука.
Албена се надигна на възглавницата, макар и слаба, в очите ѝ пламна решителност.
— Щом няма доказателства… ще ги намерим.
От този ден тя се промени. Мъката се превърна в сила. С помощта на Асен започна да събира улики.
Слуги ѝ разказваха шепнешком. Баба Тодора свидетелства, че видяла Лъчезар да дърпа снаха си пред кабинета и да я извлачва към терасата. Градинарят потвърди, че чул глух удар и задавен вик.
Най-ужасяващото откритие дойде, когато Албена сама влезе в кабинета на съпруга си. Знаеше къде е резервният ключ — зад портрета на прадядото. В чекмеджето намери документи: подправено завещание, договори, писма от адвокати.
И едно медицинско удостоверение. Фалшиво. В него пишеше, че Албена е безплодна и никога няма да роди.
Тогава тя разбра: това не е било случайност. Било е план. Лъчезар е решил да се отърве от нея и от наследника, за да държи богатството сам.
Албена показа документите на Асен. Той ги разгледа мълчаливо, лицето му се вкаменяваше с всяка страница.
— Това е предателство не само срещу теб. Това е предателство към цялото семейство.
Решиха да действат. Албена направи копия. Същата вечер, когато всички роднини се събраха на вечеря в голямата зала, тя влезе с Асен.
Залата блестеше от полилеи, чашите сияеха от червено вино. Лъчезар седеше начело, държеше речи за „изпитание от съдбата“ и „силата на вярата“.
Изведнъж Албена извика:
— Стига лъжи!
Всички погледи се обърнаха към нея. Тя стоеше, бледа, но непоколебима, с папка в ръце.
— Този човек… — посочи съпруга си. — Той ме блъсна! Той уби нашето дете!
Тишина обхвана залата. Лъчезар скочи, изкрещя:
— Лудост! Тя е полудяла от мъка!
Но Албена хвърли документите на масата.
— Ето завещанието, което си фалшифицирал. Ето медицинското удостоверение, според което „никога няма да мога да забременея“. А аз носех дете! Кой подписа тези документи? Кой ги подправи?
Роднините ахнаха. В залата се надигна ропот. Асен пристъпи напред:
— Потвърждавам. Видях с очите си. Лъчезар я блъсна.
Лицето на Лъчезар побеля. Майка му опита да се намеси, но беше късно. Доказателствата говореха сами.
Седмица по-късно скандалът „Димитрови“ бе във всички вестници. Заглавия крещяха: „Жестокият наследник“, „Мъжът, който уби собственото си дете“. Съветът на директорите го отстрани от поста му. Лъчезар бе принуден да напусне вилата и да се укрие.
Албена остана. Болката от загубата на детето щеше да я бележи завинаги. Но тя бе намерила друго — силата си и своя глас.
А до нея стоеше Асен. Човекът, който в най-мрачния час не я остави.
Една вечер той ѝ каза:
— Не си сама, Албена. Кълна се, никога повече няма да позволя някой да ти причини зло.
Тя го погледна в очите — и за първи път след кошмара се усмихна.
