Въздухът в боровата гора беше гъст и богат като течен мед, изпълнен с тръпчивия аромат на борови иглички, влажна земя и паднали, леко увехнали листа. Лъчите на топлото, не изгарящо, а нежно септемврийско слънце пробиваха през гъстите корони на смърчове и борови лапи, разпръсквайки по земята причудливи шарки от светлина и сенки. Тези златисти петна трептяха върху килима от кафяв мъх и натрошени иглички, създавайки усещане за нереален, приказен уют. На това място времето сякаш се забавяше, подчинявайки се на величествения и спокоен ритъм на гората.
Маргарита вървеше бавно по едва забележимата пътека, взираше се в причудливите пънове и хралупи, вслушваше се в многогласната симфония на гората: някъде във висините чуруликаше кълвач, невидими птици пееха, а под краката ѝ подметките на ботушите шумоляха нежно по еластичния мъх. Тя се наведе, откъсна един кичур мъртва трева и не можа да повярва на очите си. Точно в корените на един ширещ се мощен бор, сякаш подредени от нечия невидима ръка, имаше цяло семейство прасета. Шапките им бяха плътни, кадифени, с цвят на зряла канела, твърди и чисти, без нито един червей.
Сърцето ѝ се разтуптя от радост. Тя свали от рамото си плетената кошница, която миналата пролет сама бе изплела от гъвкави върбови клонки през дългите вечери, когато навън все още валеше. Извади верния си нож с полирана дървена дръжка, подарък от баща ѝ, който ѝ беше дал преди много години, като ѝ беше казал, че добрият инструмент трябва да служи вярно. Внимателно, за да не повреди деликатните гъби, тя разрязваше всяко издръжливо прасе и го поставяше в кошницата. Те излъчваха едва доловима, несравнима миризма – на свежест, на гора, на есен. Тя вече мислено виждаше как вечер ще ги прибере в кухнята, как малкият им апартамент ще се изпълни със сгряващия душата аромат на пържени картофи с гъби, как дъщеря им Лиза ще моли за още, а Антон със сигурност ще изрече коронната си фраза, че никой на света не готви това просто ястие по-добре от жена си.
– Ritochka! – Гласът на съпруга й се чу от гъсталака, заглушен от разстоянието и гъстотата на гората. – Риточка, къде си?
Маргарита се засмя тихо, палаво, и пъргаво се скри зад широкия, двувърхов ствол на един стар бор. Грубата му кора беше приятно хладна дори през плата на якето ѝ. Антон обичаше подобни шеги – промъкваше се към нея вкъщи и внезапно, нежно слагаше ръка на рамото ѝ, когато тя беше погълната от нещо. Когато стоеше до готварската печка и бъркаше вариво, или окачваше прането на балкона, или миеше чиниите, гледайки през замъгления от парата прозорец. Винаги се стряскаше, понякога дори изкрещяваше, изпускайки черпак или клечка за дрехи. Сега беше нейният момент да го изненада, да го уплаши съвсем малко, а после да се посмеят заедно на това.
Тя притисна гръб към дървото, като се опитваше да диша възможно най-тихо, и се заслуша. Стъпките на съпруга ѝ се приближаваха, но не забързано, а с дълги паузи. Сигурно търсеше шапки на гъби в тревата и храстите. Характерното скърцане и шумолене под ботушите му беше познато. Изведнъж тя разбра какво казва той. Говореше с някого. Отначало си помисли, че са срещнали други гъбари в гората – през уикендите това беше нещо обичайно, половината Твер отиваше на село. Но нямаше други гласове, само неговите, приглушени, но отчетливи. Значи това беше повикване. Тя се канеше да излезе от скривалището, да събере разпръснатите за благовидност гъби и да се втурне към него, но изведнъж долови някакви думи и кошницата се изплъзна от изтръпналите ѝ пръсти. Белите гъби, нейната ценна находка, се разпиляха по мъхестата земя като перли, разпилени от скъсана нишка.
– Катуш, разбира се, че ми липсваш ужасно и нямам търпение да те видя отново! – Гласът на Антон звучеше толкова нежно, толкова сърдечно, както винаги говореше само на нея. – Да, скъпа моя, целувам те силно, обичам те безумно и те прегръщам!
– Рита, не разбирам… какво е това… – той се опита да раздвижи устните си, без да движи главата си.
Тя доближи устни до ухото му, че той усети топлия й дъх, и заговори много тихо, но със съвършена, стоманена яснота:
– Едно кликване. Само едно. И ще те оставя да се върнеш при своята Катя. Завинаги. Без повече сцени, без повече скандали, без повече въпроси. Искаш ли това?
Антон лежеше неподвижно. Тя виждаше как вената на слепоочието му бие трескаво, с плашеща честота. Той преглъщаше трудно и тя чуваше сухото щракане в гърлото му. Беше изминала цяла вечност. Още една.
– По дяволите с Катя! – Той се измъкваше и думите му едва се чуваха. – Аз съм само твой! И да… разбирам.
В следващия миг Маргарита извади сечивата изпод одеялото и ги пусна безшумно на пода под леглото. Обърна се на другата си страна, с гръб към него, и каза спокойно, сякаш нищо не се е случило:
– Лека нощ, скъпа.
Но той не отговори. Лежеше неподвижно, загледан в тъмнината над себе си, осъзнавайки огромността на това, което току-що се бе случило между тях. В стаята цареше абсолютна тишина. Тишина, в която гората, гъбите и нежните думи, изречени от другия, бяха потънали завинаги. Тишина, в която беше останал само призрачният, невидим клик, който разделяше живота им на “преди” и “след”.
