Тази вечер за него изглеждаше съвсем обикновена. Милионерът, Христо, се прибра във вилата си край Панчаревското езеро, където жена му го чакаше с чаша вино и богата вечеря, приготвена от личния готвач. На масата имаше стекове, прясна риба, салати, десерти. Но в гърдите му тежеше нещо — като камък, заседнал в душата.
Всяка минута в съзнанието му се връщаха думите на жената пред ресторанта: „Синко, дай поне за една хлябче…“. Ръката ѝ, празната торбичка, отчаянието в очите ѝ.
— Защо си такъв мрачен? — попита съпругата му, подавайки му чашата. — Нещо със сделката ли се е объркало?
— Не — изръмжа той. — Всичко е наред.
Но вътре в себе си знаеше, че не е. За първи път от години Христо почувства, че е слаб. Свикнал бе да бъде господар на живота си, да командва всички. А сега се чувстваше като малко момче, което е направило пакост и се бои от наказанието.
На следващия ден отново отиде в града. Мисълта не му даваше мира: „Ще мина пак край ресторанта. Може би тя ще е там. Ще ѝ купя хляб, ще ѝ дам пари. Ще се отърва от това чувство.“
Но пред входа нямаше никого. Нито старото палто, нито избледнялата шапка, нито празната торбичка. Само вятърът гонеше сухи листа по тротоара.
— Може би охраната я е изгонила… или е отишла другаде — помисли си той.
Същата вечер Христо отиде до супермаркета. Взе багета, сирене, салам. На касата пред него стоеше жена с малко момче, на не повече от пет години. В кошницата им имаше само пакет макарони и бутилка олио.
— Мамо, ще купим ли и хляб? — попита момчето тихо.
— Следващия път, мило — въздъхна тя, броейки дребните в портмонето.
Сърцето на Христо се сви. Сцената бе същата — дете, което мечтае за хляб, и майка, която не може да му го даде.
Тази нощ не можа да мигне. На сутринта не издържа.
— Караме към „Красна поляна“ — нареди на шофьора.
Тесни улички, стари блокове с лющеща се мазилка, простряно пране по балконите. Съвсем друг свят от неговата вила. И там я видя: същата старица, която се качваше по стълбите с тежка кофа.
Христо слезе от колата.
— Почакайте! — извика.
Жената се обърна. В очите ѝ нямаше страх, само умора. Позна го веднага.
— Вие сте… — каза тя тихо. — Богатият господин. Е, още съм жива. Но какво искате от мен?
Христо преглътна трудно.
— Тогава постъпих ужасно. Простете ми.
Тя се усмихна горчиво.
— Простя ли? С какво ще изкупите това? Вчера внучката ми вечеря само с половин картоф. Сутринта ме попита: „Бабо, ще има ли хляб?“ Казах ѝ, че ще има… но не знаех откъде да го взема.
Сърцето на Христо се сви още повече. Извади пачка пари.
— Моля ви, вземете.
— Не ми трябват — поклати глава тя. — Парите идват и си отиват. Но думите остават. Вие ми казахте, че ви е гнус да ме гледате. Това не се забравя.
За първи път в живота си Христо се почувства истински засрамен.
— Позволете ми поне да се запозная с внучката ви — прошепна.
Жената дълго го гледа. После въздъхна.
— Добре. Влезте.
Апартаментът беше беден. Стените — с олющени тапети, стара печка пушеше, мебелите — износени. На едно столче седеше слабичко момиче на около осем години, с две плитки и големи, недоверчиви очи.
— Това е човекът… — каза бабата. — Иска да ни помогне.
Христо коленичи пред нея.
— Как се казваш?
— Анна — прошепна тя.
— Анна, обичаш ли хляб?
— Много — усмихна се момичето. — Само че у нас е малко.
Христо прехапа устни, за да не заплаче. Обърна се към бабата:
— Утре тук ще има нова печка, храна, дрехи. Ще донеса всичко.
И наистина — на следващия ден дворът пред блока се изпълни с кашони. Брашно, захар, месо, мляко, играчки за Анна. Майстори поправиха печката, боядисаха стените. Съседите гледаха невярващо.
— Това е от вас ли? — прошепна бабата със сълзи в очите. — Значи чудеса все пак има…
Христо седеше на един стар стол, а за първи път от години се почувства истински жив. Не милионер, не господар, а просто човек.
Минаха месеци. Той все по-често идваше. Понякога, за да прочете приказка на Анна или да ѝ помогне с уроците. Друг път — за да ги закара до пазара и да купи нови обувки.
И винаги в ушите му кънтяха думите: „Синко, дай поне за една хлябче…“
Сега разбираше: тогава, пред ресторанта, бе предал самия себе си. Но съдбата му бе дала втори шанс.
Една вечер Анна го погледна и каза:
— Христо, мога ли да ти казвам дядо?
Гърлото му се сви. Очите му се насълзиха. Той само кимна.
И тогава разбра: истинското богатство не са парите. А това, което оставяш в сърцата на хората.
От този ден Христо никога повече не подмина протегната ръка. Защото знаеше, че зад нея може да стои гладно дете, което чака у дома само едно — парче хляб.
