Алис мразеше момента, в който съзнанието започна да се изплъзва. Тази тънка граница между реалността и забравата за нея не беше врата към почивка, а портал към същия кошмар. Всяка нощ едно и също нещо. Тя лежеше в леглото, увиваше се плътно в одеялото като в пашкул и се молеше за безметежен сън, безметежен сън. Но сънят беше безмилостен.
Отново сънува баба си. Не жива, изпълнена с язвителни забележки и сурова любов, а призрачна, полупрозрачна. И тя плачеше. Тихи, безмълвни сълзи се търкаляха по набръчканите ѝ бузи и се разтваряха в мрака. И винаги един и същ упрек, един и същ шепот, от който кръвта ѝ се смразяваше: “Альошка, ще сменят тапетите… Моите сини тапети. Съвсем нов е, само на пет години е. И русалката… Дядо се е трудил толкова много. Той ме нарисува, между другото, бях красива… Ще го пребоядисат, ще го замажат с боя…”
На Алис ѝ беше непоносимо трудно да намери нещо общо между тази призрачна старица, която миришеше на лекарства и тъга, и русалката, която висеше в банята в тъмна дървена рамка. Напориста дива с коса с цвета на морето и пурпурни от кръв устни. Беше полулегнала върху вълната, усмихваше се загадъчно, с море от съблазън и свобода в очите. Бабата, от друга страна, беше суша, пепел, корени. Но дядо ѝ, художник, виждаше в нея това море. Тази мисъл винаги предизвикваше у Алиса странна, щипеща нежност.
Тя обичаше баба си. Обичаше баба си със суровата, взискателна любов, която тя й беше дала. Баба ѝ я беше взела на деветгодишна възраст, когато майка ѝ, заслепена от ново чувство, беше избягала в Индия с млад любовник, заменяйки сивото на Воткинск за ярките цветове на Гоа. И остана там завинаги, разтворена в подправки и медитация, сякаш нямаше дъщеря. Баба не прощаваше. Възмущението ѝ беше тихо, монолитно и вечно. Беше написала завещанието си – стар двустаен апартамент в центъра на града – на името на Алиса. Това беше едновременно акт на любов, акт на последна справедливост и мълчалив упрек към непокорната ѝ дъщеря.
Смъртта на баба беше дълга и мъчителна. Алис, след като остави настрана всичките си дела – кариера в международна компания, двеста подчинени, свят на модни панталони и чанти, чиято цена е по-добре да не се съобщава – си взе отпуск на собствени разноски и дойде. Дежуреше до леглото, изслушваше безкрайните оплаквания от лекарите, които баба смяташе за бездарници и убийци, сменяше пелените, миришещи на урина и гнилоч, внимателно поднасяше лъжица с пюре до беззъбата уста. Въздухът в апартамента беше гъст, застоял, пропит с миризмата на болест, старост и смърт. Стомахът ѝ се свиваше. Алис се хранеше веднъж на ден, като тичаше до закусвалнята на ъгъла, която миришеше на пържено масло и евтино кафе. Беше отслабнала толкова много, че дългогодишната ѝ мечта за размер XS най-накрая се беше сбъднала. Но цената на тази мечта я караше да плаче във възглавницата си нощем, за да не я чуе баба ѝ.
В града тя срещна стари съученици – Марина, все още с розови бузи и силен глас, и Пьотр, висок, мълчалив гигант, който сякаш бе наследил само ръста си от царствения си съименник. Той работеше като водопроводчик в местния отдел за жилищно строителство и комунални услуги и когато научи за пристигането на Алис, ѝ донесе котлети от щука, уловени и приготвени собственоръчно. В училище между тях се зараждала детска, наивна любов – бележки, първи целувки зад гаражите, треперещи ръце. Сега Питър, по стар спомен, целуна почтително ръката ѝ и ѝ подаде палтото си, отвръщайки смутено очи. В грубите му пръсти, свикнали с железата за гуми и гаечните ключове, имаше трогателна нежност.
Бабата, доловила присъствието му, изхриптя одобрително от възглавницата си: “Ето го, съвършеният мъж. Той не пие. За водопроводчик – глупост! Работи. Обича риболова, точно като дядо ти. О, толкова е хубаво, когато те ловят риба! Цял уикенд сам вкъщи – прекрасно е!” Алис млъкна. Тя не искаше да се омъжи за Пьотр. Тя изобщо не искаше да се омъжва. Нейният свят беше различен – преговори, договори, небостъргачи, полети в бизнес класа. Но да се спори с умираща жена беше безсмислено и жестоко. През последните дни баба ѝ, събирайки остатъците от силите си, я измъчваше, изисквайки обещания, обещания. Да не продава апартамента. Да остане. Да живее тук. Алис обещаваше, като стискаше палци зад гърба си. Не защото искаше да изневери. Но защото обичаше тази стара, упорита жена с цялото си сърце.
Тя обявява апартамента за продажба почти веднага след погребението. Но купувачи не се появиха. Сякаш невидима стена, издигната от другия край на света, ги възпираше. А ако някой все пак се появеше, се случваше нещо необяснимо: водата в кухненския щранг се пукаше със страшен грохот, заливайки потенциалните новодошли; от тавана в коридора падна тежко парче мазилка, което едва не смаза жена с дете; в самата спалня вратата изведнъж се заклещи, заключвайки брокера вътре. “Е, какво са искали от нещо толкова старо?” – Ръцете на брокера на недвижими имоти бяха сгънати, но в очите ѝ се четеше истински мистичен ужас. Алис с горчивина си спомни колко пъти беше предлагала на баба си да направи основен ремонт. Но тя само махна с ръка: “Ами русалката? Ами моите тапети?”
Минаха седмици. Алис изпадаше във все по-дълбока депресия. Дори костюмът с размер XS вече висеше върху нея като на закачалка. Телефонните обаждания от работа зачестиха, гласът на шефа стана по-сух и по-нетолерантен. Мисълта да захвърли всичко, да напусне обитавания от нея апартамент и да се изнесе, ставаше натрапчива. Но я сковаваше животински страх: какво ще стане, ако един ден тръбите се спукат наистина? Да наводни съседите, да разруши подовите плочи? Отговорността, внушена от баба ѝ, беше по-силна от страха от кошмарите.
В една такава сива и мрачна вечер тримата седят в кухнята на баба си. Алиса, Пьотр и Марина. Ядяха невероятно вкусните котлети от щука на Пьотър и пиеха разтворимо кафе от консервна кутия. Алиса вече беше забравила онзи кисел, парещ вкус, който някога беше част от детството ѝ.
– Да ти разкажа съдбата? – изведнъж предложи Марина, а очите й блестяха от вълнение. – Донесох Таро със себе си. Истински, старинни!
Алис, напълно апатична, само сви рамене: “Е, хайде. Марина се зарадва като дете, намигна многозначително на Питър и започна да разбърква колодата с важен поглед. Картите лежаха върху покривката в синя роза с туптящо сърце. Марина дълго ги гледаше, а лицето ѝ стана съсредоточено, почти откъснато. А когато заговори, гласът ѝ, обикновено толкова звучен, стана нисък, кадифен, чужд.
– Виждам… виждам, че сте на кръстопът. Пътят се раздвоява. Има мъгла от тъга и отчаяние. Много болка… Смърт… Е, това е разбираемо, погребали сте най-близкия си човек. Но има и неизплатен дълг. Много тежък. Кредитна карта? Ипотечен кредит?
Алис потръпна. Не, не е кредитна карта. Това трябва да е съвсем друг дълг, помисли си тя. Дълг от любов. Дълг на паметта. Обещание, което не е спазила. Но не каза нищо на глас, а само стисна пръсти.
– Има два начина – продължи Марина, като движеше ръката си над картите, сякаш усещаше излъчваната от тях енергия. – Единият… той обещава големи пари, власт, успех. Но вижте… – тя обърна картата и по кожата на Алиса настръхнаха гъши тръпки. – Виждаш ли? Обърнатата кула. Това е срив. Един ден ще загубиш всичко. Всяка последна песъчинка. Пълно унищожение.
Алис се притесни. Тя си спомни за своя заместник, хитрия и амбициозен Николай, който неведнъж беше сондирал земята по време на нейното отсъствие. Възможно ли е той да крои интриги? Докато тя беше тук и се бореше с призраците от миналото, той ли замисляше преврат?
– Друг начин… – гласът на Марин стана сладък, гукащ, заговорнически. – Виждам един щастлив брак. Три деца! Дълъг, спокоен живот в благоденствие и хармония. А до теб… висок, тъмнокос мъж. Много силен. Верен. Някой от твоето минало. Той винаги е бил някъде там.
При тези думи Пьотр мълчаливо се приближи до Алиса и топлото му, надеждно рамо докосна ръката ѝ. И в този момент Алиса най-сетне разгада несложния, трогателен план на приятеля си. Дълбокият, нервен поглед на Марина, театралният ѝ шепот, готовността на Петър веднага да бъде до нея… Това беше пиеса. Едноактна пиеса, поставена за нея. Въздъхвайки дълбоко, до болка в гърдите, тя каза:
– Добре, преминаваме към следващата точка от програмата. Къде е неговото име, фамилия и адрес? Малко е неясно. Вместо да играеш карти, можеш да ми помогнеш да продам апартамента си. Да решиш истински проблем.
– Така че няма какво да продаваме – каза Пьотр и красноречиво потупа дланта си по масата. – Апартаментът е великолепен! Каква гледка! В центъра! И стените са здрави…
– Трябва да живееш в него, ако си толкова добър! – Алис изръмжа, а нервите ѝ бяха опънати до краен предел.
Пьотр не се обиди. Напротив, лицето му се разтвори в бавна, широка, невероятно любезна усмивка. Той я погледна с ясните си, правилни очи и каза просто:
– Защо? Мога да го направя. С удоволствие бих го направил. Ще суша рибата на балкона… Винаги ще е прясна.
И от тези прости, находчиви думи нещо се обърна в Алиса. Тя вдигна очи към него и погледът ѝ потъна в спокойното му, уверено мълчание. Идеята, която отначало изглеждаше абсурдна, изведнъж придоби ясни, стройни очертания. Тя заговори бавно, обмисляйки всяка дума:
– Защо… Може би е вярно? Пьотр… Искаш ли да останеш тук? На квартира? Няма да ти взема пари. Нито стотинка. Само две условия… – гласът й трепереше. – Не пипайте сините тапети. И русалката в банята, не я сваляй. Никаква боя или нещо друго. Обещаваш ли?
Марина, която живееше с родителите си, двете си сестри и петгодишния си син в тясна двустайна стая в покрайнините на града, ги гледаше с широко отворени очи. Те бяха смесица от завист, надежда и някакъв вид суеверен възторг. Тя заговори на Пьотър тихо, почти синьо:
– Петя, нека сега и аз ти предскажа съдбата… Чудя се какво ще получиш….
Но Петър не я чу. Той гледаше Алиса. И в тишината на старата кухня на баба ѝ, под погледа на русалка с пурпурни устни, миришеща на котлети от щука и тъга, сякаш нещо си дойде на мястото. За миг на Алиса ѝ се стори, че някъде от дълбините на апартамента чува тиха въздишка на дълбоко удовлетворение.
