Ноемврийският ден беше сив и мрачен, сякаш самата съдба беше подготвила сцената за първото действие на тази драма. Въздухът в залата на училището беше сгъстен от дъха на тълпата, миришеше на мокри палта, ръкавици и тревожно вълнение. Алис, притиснала до гърдите си новия си дневник, който все още миришеше на печатарско мастило, замръзна на прага, зашеметена от шумоленето на гласовете. Това беше първият ѝ ден в ново училище и вместо спокойно запознаване с разписанието, тя се беше озовала в центъра на буря.
В центъра на кръга от хора, сякаш на пост от срам, стояха двама души. А над тях, като гръмотевичен облак, се издигаше фигурата на главната учителка Клавдия Викторовна. Гласът ѝ, метален и безмилостен, прорязваше въздуха като сабя.
– Толкова явно беззаконие не съм виждал през цялата си тридесетгодишна преподавателска практика! – Тя изрева, а погледът ѝ, тежък и осъдителен, бавно се плъзна по лицата на зрителите. – Да се промъкнеш в кухнята през задната врата! Да откраднеш имуществото на училищната столова! Отивате ли в зоната, бъдещи рецидивисти? Пътят ви е право към наказателната колония, а после към дъното на обществото, към мръсотията и бедността!
Алиса, която се бе свила от неприязънта си към този тормоз, искаше да види онези, върху които бе паднал целият този гняв. Тя се промъкна през стената от гърбове като малка щука и замръзна.
Две момчета. Едното беше дребно, с бледо, уплашено лице, облечено в овехтяло и очевидно твърде малко яке. Плачеше тихо, горчиво, зряло и едри сълзи се търкаляха по бузите му, оставяйки блестящи следи по зачервената от срам кожа. Другият… Другият беше пълна противоположност на него.
Той стоеше упорито загледан в пода, стиснал в едната си ръка доказателството за престъплението – пая. От него беше останало малко: тестото се беше смачкало на стегната буца, а картофеният пълнеж, който приличаше на глина, се беше изстискал през пръстите му и се беше втвърдил в бучкава коричка върху ръката му. Под напрегнато протегнатата му ръка върху мръсния линолеум имаше жалки трохи от тестото. Но не това беше, което привлече вниманието на Алис. Лицето му. Червенокосо, с лунички, с упорито стиснати устни и твърд, непреклонен поглед, втренчен в нищото. Един малък викинг, готов да приеме смъртта, но не и да поиска милост. И този образ, тази сплав от непокорство и обреченост, удари Алис право в сърцето като електрически шок. Светът се стесни само до него. И така, от първия поглед, от първия удар на сърцето ѝ в ребрата, я споходи първата ѝ, всепоглъщаща, мъчителна любов.
– Родителей – в школу! Завтра же! Понятно мне? – продолжала изливать гнев Клавдия Викторовна.
Тълпата, преситена от зрелището, започна да се разпръсква. Зашеметената Алис побърза да намери кабинета на класния си ръководител преди звънеца.
Зоя Михайловна, любезна жена с лъчезарни бръчки в очите, вече я чакаше. Тя придружи Алиса до урока по биология и като я избута леко напред, я представи на класа.
– Пети “Б”, моля да ми обърнете внимание. Деца, имаме ново попълнение – Алиса Соколова.
Острият, пронизващ звънец накара Алиса да се размърда. Десетки любопитни очи я гледаха от всички страни.
– Вече знаете кабинетите, това е ноември, така че, момичета, много ви моля – грижете се за новото момиче, помогнете му да свикне. Добре?”
– Да, Зоя Михайловна!” Класът промърмори в един глас.
– Браво. Алиса, ела и седни на третото бюро до прозореца, до Лиова Огнева. По-близо няма свободни места, а мама не помоли за галерията. Огнев! – гласът на класната стана строг. – Погледни ме! Никакви трикове. Не смущавай новото момиче, добре? Запозната съм с твоите лудории.
– Да – чу се небрежен отговор от същото място.
Алис вдигна поглед. Кръвта нахлуваше в слепоочията ѝ, бучеше в ушите ѝ и светът се размиваше. Това беше той. Онзи червенокос викинг, крадецът на пайове. Лиова Огнев. Сега той седеше на половин метър от нея и тя можеше да види всяка луничка по носа му, всяка свирепа къдрица от медната му коса. Когато я забеляза, той демонстративно се премести до ръба на бюрото и се загледа през прозореца.
През целия този безкраен ден те не казаха нито дума. Льова се въртеше като юлско дърво: правеше физиономии на съседите си, забиваше химикалката си в гърба на човека пред себе си, хвърляше хартиени топчета. Беше ураган, който помиташе всичко по пътя си. Но в пакостите му нямаше злоба, а само някаква отчаяна, кипяща енергия. А когато в междучасието засвиреше по коридора и червените му парички се издигаха над главата му като пламтяща корона, на Алис ѝ се струваше, че от една негова усмивка, широка и безразсъдна, става по-ярка в мрачните училищни стени. Изглеждаше, че няма по-хубаво място на земята от това, на което се намираше той в този момент.
– Червенокоса идиотка – подсмърча съученик, когато Лиова профучава покрай тях и едва не ги събаря от краката им. – Чудя се дали всички червенокоси са толкова луди.
Алис стоеше в кръга на новите си приятели, притисната към горещия радиатор, и мълчеше. Вече беше януари, новогодишните празници бяха свършили, а зад прозореца духаше силен вятър.
– Помните ли онази история с пайовете? – каза Айра, най-разговорливият от новите приятели. – Вчера я чух от майка ми… Оказа се, че Льова не е откраднал тези пайове за себе си. А за по-малките сестри на тихия, Слава. Баща им пие, семейството е бедно, децата гладуват. Именно Лиова го е убедила да извърши това деяние. Майката на Льова и моята майка са приятелки, така че разбрах всичко поверително… Разбира се, тогава той си навлече много неприятности.
– Точно така! Единственият начин да го вдигнеш е с колан. Какво още знаеш за него?
– Ами… Ами, той е любезен до неузнаваемост. Майка му винаги се кълне, че той винаги внася в къщата някакви осакатени животни – коте или гарван със счупено крило. А после раздава това зоологическо щастие на всички роднини и съседи. А в навечерието на Нова година той спестяваше от училищните си обеди и купуваше на една самотна съседка-баба огромна торта. Тя едва не се разплака от щастие. През пролетта той прекопава и нейните цветни лехи.
– Безумие – заключи друга съученичка, сурово момиче с идеално гладки коси. – Той е напълно извън себе си.
Скоро Алис и Лиова седнаха. Започна една странна, болезнена и сладка игра. По време на уроците тя скришом го наблюдаваше, улавяйки всеки жест, всяка усмивка, всяка нова луничка, която се появяваше на носа му с настъпването на пролетта. Той се преструваше, че не забелязва вниманието ѝ. А понякога спираше, взирайки се в нея с ясния си, чист поглед, в който се четеше добра и безхитростна душа. По това време Алис работеше усърдно върху тетрадката си, усещайки топлината на погледа му върху бузата си като слънчев лъч. Тя се грееше в него като гущер на гореща скала. Половината час тя го гледаше, половината час той я гледаше. А вечер тя плачеше тихо във възглавницата си, преизпълнена с непонятен копнеж и нежност, а на сутринта отново слагаше маската на безразличието.
Така минават дни, седмици и месеци, докато най-накрая в апартамента им се появява домашен телефон. Алис и Айра си намерили ново забавление – телефонни шеги. По време на дежурство те се промъквали в учителската стая и открадвали едно списание, като внимателно записвали всички номера на съучениците си.
– Здравейте, здравейте!” – започна Айра с тъп, бюрократичен глас, а Алис се задави от смях и впи пръсти в рамото си. – Полицейското управление е тук, за да се срещне с вас. Имам нужда от бащата на Константин Василиев.
– Таткото не е тук… Той е на смяна… Какво се е случило? –
– Кажете му, че срещу сина ви е образувано наказателно дело.
– Какво?!
– Тази сутрин в осем часа той умишлено смачка един земен червей, докато излизаше от входа. Майката на жертвата е подала сигнал. Тя иска обезщетение в размер на един милион долара. Трябва да…
– Базикина, това си ти, разпознах те! – изведнъж изкрещя потърпевш глас в слушалката.
– Не, аз съм районният комисар! Чакам ви в отдела! – Ира изпищя тънко и като закачи слушалката, падна на пода, гърчейки се от беззвучен смях.
По-късно те намериха по-безопасна тема – любовта.
– Здравейте, мога ли да помоля Серьожка да дойде на телефона? – попитаха вяло и сладко.
– Това съм аз… – изненада се момчето, което вече започна да се изчервява предварително.
– А защо не ми се обадиш, добри човече? Толкова чакам…
– Кой е?
– Вече си забравил? Ай-и-и-и-и-и… Миналата седмица, на язовира… Ти ми призна любовта си толкова красиво…
– Може би си объркал татко ми? Той също се казва Серьожа…
– Не, ти, момчето в синьото яке, с бенката над устните…
– Еми…
– Как можа да забравиш целувката ни! Безчувствено чудовище! Тя свърши! Не се обаждай никога повече!
В този момент те слагат слушалката, заливайки се от смях. Беше невероятно забавно да наблюдавам смутените и объркани жертви на следващия ден.
А сега беше ред на Льова Огнев. Ира подаде на Алиса телефонна слушалка, тежка, сякаш направена от чугун.
– Ти се обади.
– Не, ти го направи!
– Твой ред е, аз вече се обадих на десет души!
Алиса отказа, скри се в банята, престори се, че спешно трябва да учи уроци, но накрая се предаде. Пръстите ѝ трепереха, цифрите върху диска се размиваха пред очите ѝ. Тя се мъчеше да набере номера. Сърцето ѝ се блъскаше някъде в гърлото.
– Ало? – Гласът му прозвуча в слушалката. Толкова познат, толкова скъп и толкова плашещ.
– Ало – прошепна тя и с ужас сложи слушалката, сякаш беше нагорещена до червено.
– Какво правиш? – изненада се Айра.
– Не мога… Не мога дори да говоря с него така, глупако – призна Алиса и усети как бузите ѝ горят.
Приятелката ѝ я потупа съчувствено по рамото.
– Какво, толкова го мразиш, нали?
– Да… – Алиса сведе глава още повече.
Вечерта, легнала на дивана пред телевизора, Алис не можеше да си представи какво ще се случи по-нататък. Телефонът иззвъня. Мама вдигна слушалката.
– Момиче? От този номор? Странно… Алис, мисля, че е за теб.
Алис, която не очакваше уловка, помисли, че е Айра.
– Ало?
– Здравей. Ти си тази, която ми се обади днес.
Краката ѝ се подкосиха. Сърцето ѝ биеше с такава бясна сила, че платът на домашната ѝ тениска трепереше. Тя бавно се свлече на пуфа в коридора. Мама повдигна въпросително вежди: “Кой?”. Алис я погледна с поглед, който я молеше да ги остави на мира. Мама се усмихна с мъдрата си, разбираща усмивка и излезе.
– Как си… – започна Алис.
– Имаме АОН на телефона – обясни просто Лиова.
Алис се похвали мислено. Колко наивна е била!
– Да… Ами ти как си?
– Върша си уроците. Току-що се върнах от тренировка. Лиска, това наистина ли си ти?”
– Този неочакван, топъл прякор спря дъха ѝ.
– Еми… Да.
– Мислех, че е така. Разпознах гласа. Какво правиш? гледам телевизия…
– Каква е тя? За какво? За любовта, за приятелството.
За нула време те разговаряха вече близо час. Колко забавен се оказа той! Какви забавни истории разказваше за каретата, за кучето си, за бабата на съседа! Оказа се, че и двамата обичат ягодов сладолед през зимата и зеленикави, кисели кайсии, и двамата мечтаят да отидат на море и да пътуват по целия свят.
От тази нощ насам животът на Алис се преобръща с главата надолу. След училище тя бързаше да се прибере сама вкъщи, отсвирваше приятелките си под различни предлози и седеше до телефона като до лагерния огън, сгрявайки се в очакване той да се обади. И той се обади. Всеки ден. Говореха си за всичко на света: за книгите, за музиката, за глупавите учители и скучните уроци, за звездите и бъдещето. Разговорите продължаваха по два, три часа, докато се върнеше майката на Алис или Льова трябваше да тича на футбол.
В училище им беше по-трудно. Трябваше да поддържат привидно безразличие. Общуването им се ограничаваше до красноречиви погледи и бързи, скрити усмивки. Алис се разтапяше под погледа му като сладолед на слънце. Но скоро тази игра им омръзна. Започнаха да общуват открито.
Шест месеца по-късно те отново седяха на същото бюро. Лео започна да я разхожда до вкъщи, въпреки че живееше в другия край на града. Още шест месеца по-късно, по време на вечерните разходки, пръстите им се преплетоха за първи път – плахо, несигурно, но завинаги. А година по-късно, когато и двамата бяха на петнайсет, се целунаха. В парка. Под една върба. Срамежливо, неловко, забавно и безумно вълнуващо. Устните му бяха меки и леко грапави от вятъра. И така се случи. Той я извеждаше всяка вечер. Тя се приближаваше на пръсти, за да го целуне по бузата, а после онази бърза, стремителна, сладка целувка по устните. Очите му блестяха като два изумруда. Старата върба до пътя. Светлините по прозорците като скъпоценни камъни. Тя полетя нагоре към петия етаж, без да усеща стъпалата под краката си. Това беше най-чистата, най-светлата и най-искрената любов на земята.
И тогава се скараха. За нищо, за глупости, за глупаво недоразумение, което не струваше и едно яйце. В училището имаше дискотека и Льова имаше гости – баща му имаше рожден ден. Телефонът му беше зает цяла вечер, някой беше забравил да сложи слушалката. Алиса не се свърза, обиди се и отиде сама, след като беше убедена от приятелките си. После последваха дълги, мъчителни процеси, изпълнени с обидни думи, горчиви упреци и несправедливи обвинения. Никой не искаше да отстъпи, никой не искаше да направи първата крачка. Вечерните им разговори престанаха. В училище те отново бяха непознати.
– Нашите неразделни сиамски близнаци се скараха! Каква драма! – подсмихваха се съучениците ми.
Така минаха шест месеца. Девети клас беше към края си. Училището се подготвяше за бала. Почти всички напускаха след девети клас и във всички паралелки почти нямаше десети клас. Лиова също си тръгваше – отиваше в колеж в друг град.
И ето го, дипломирането. Залата е притъмнена, цветните светлини мигат, звучи музика. Всички танцуват, смеят се, лудуват. И само те двете – Алис и Льова – стоят до срещуположните стени и не откъсват очи една от друга. Към Алиса се приближават момчета, канят я да танцува, но тя само мълчаливо поклаща глава. Приятелките ѝ се опитаха да издърпат Льова на дансинга, но той я махна като досадна муха. Така те стояха цяла вечер, без да помръднат, като се пронизваха с погледи през тълпата.
– Господа, последните две песни! – съобщи гласът на водещия. – Да завършим нашия бал!
Музиката започна. Бавна, тъжна, болезнена. За несбъднатата любов. Алис я разпозна мигновено. Това беше тяхната песен. Звучеше от раздрънкания високоговорител на улична сергия в същия този парк, същата вечер… Видя как Лиова също потръпна, разпознавайки мелодията. Той се издигна рязко от мястото си и с бързи, решителни стъпки премина през залата, прорязвайки тълпата като ледоразбивач.
– Да танцуваме ли? – Гласът му беше нисък и дрезгав.
Тя само кимна, без да може да произнесе нито дума.
Те танцуваха, прегърнати, в продължение на две поредни песни. Той я държеше здраво, почти болезнено, а устните му докосваха слепоочието ѝ, косата ѝ, шията ѝ. И на света нямаше никой и нищо – нито публика, нито време, нито минали обиди, нито бъдеща раздяла. Имаше само тя и червенокосото ѝ момче, нейната Льова. Тя не забелязваше как свършваше една песен и започваше друга. Тя не забеляза как последните акорди замлъкнаха. Всичко беше свършило.
Всички започнаха да се разпръскват. Той я поведе към входа, както и преди. Стояха мълчаливо, хванати за ръце, и Алис гледаше блясъка на обувките си, а той гледаше надалеч, през къщите, през годините, през бъдещия си живот без нея.
– Е, аз ще тръгвам – издиша той накрая. – Довиждане. Погрижи се за себе си.
Той се наведе и я целуна по устните. Все така просто, по детски. Обърна се и се отдалечи. Силуетът му изчезна в полумрака.
Вкъщи Алиса плаче цяла нощ. А на сутринта, след като поспа малко, тя се вкопчи в телефона и зачака, вярвайки, че той ще се обади… Но обаждането така и не дойде. Няколко дни по-късно Льова си тръгна. След това, две години по-късно, тя също си тръгна.
Съдбата никога повече не ги събира. Изминали са повече от двадесет и пет години. Алис има свой собствен живот, свое семейство, свои собствени грижи. Но някъде много дълбоко в сърцето ѝ, в най-съкровеното му кътче, живее споменът за червенокосото момче с луничките и откраднатите торти. Споменът за първата, най-чиста, най-болезнена и най-красива любов. И понякога, когато чуе случайно някоя мелодия от отдавна отминалата си младост, тя замръзва, по кожата ѝ пробягват гъши тръпки, а в очите ѝ се появяват предателски сълзи. И осъзнава, че никога не е спирала да го обича.
