Много му харесваше апартаментът, който Дима беше наследил от бездетен роднина.
Но снежнобялата котка, която “добавяше” към квадратните метри нещо като жив апендикс, не му доставяше никакво удоволствие.
Но какво можеше да направи – не можеше и да я изгони.
В края на краищата това беше сувенир…
Лелята обичаше своята Аля повече от всичко, а котката отвръщаше на тази любов с безгранична преданост.
Ето защо Аля се затвори напълно в себе си, когато загуби собственика си.
Тя почти не яде и веднага повръща отново.
Козината падаше на цели кичури.
Когато Дима премести тоалетната чиния в по-подходящ според него ъгъл, котката просто спря да я използва.
Дмитрий се държи.
Дълъг. Цели десет дни.
Но когато една сутрин открива на възглавницата си всичко, което стомахът на котката не е усвоил, търпението му се изчерпва с един замах.
В края на краищата той вече е направил всичко възможно!
Животното просто щеше да се държи спокойно, да не ни безпокои и да не прави нищо подобно!
Раздразнен, той потърси една стара кутия за обувки, извади все още лежащата котка изпод дивана и без да се замисля, побягна с нея към колата.
Аля не оказа съпротива.
Тя изобщо не знаеше как да го направи.
През целия си живот тя никога не беше драскала или хапала – само нежно се удряше по челото и мъркаше, когато се притискаше до любимата си леля.
И сега, свита в тъмнината на кутията, Аля продължаваше да мърка тихо, сякаш искаше да успокои собствения си страх и едновременно с това да утеши Дима.
Но той мълчеше.
Ледено спокойствие.
Той обиколи целия град в търсене на място, където да остави кутията.
Но навсякъде има камери.
Или автомобили с камери за видеонаблюдение.
Ами ако някой го види?
Разкрит в интернет – пълен позор.
Затова той насочи колата извън града.
Жп гара, бензиностанция – той веднага отхвърли тези възможности.
Твърде много хора, твърде много камери, твърде много очи.
Но извън града – идеалното място.
Изоставен. Януари. Снежни преспи. Тишина.
Той спря, изчака да мине една кола, взе кутията и я постави в снежната преспа в края на гората.
Съпротивляваше ли се Аля?
Разбира се, че не.
Тя не знаеше това.
Там, край пътя, в хрущящия сняг, тя намери последното си убежище.
Бяла котка.
Бяла кутия.
Бял сняг.
Перфектен камуфлаж.
Почти невидима отвън.
Ако се беше опитала да се измъкне, щеше да се приближи до пътя, може би щеше да има шанс.
Но Аля остана в кутията.
Защото се страхуваше.
Защото вярваше, че Дима ще се върне.
А ако тя си тръгнеше, той никога нямаше да я намери отново.
Тя седеше неподвижно и трепереше, притиснала лапи към стомаха си.
Първоначално козината по лапите му замръзна.
Тогава цялото ѝ тяло умря.
Струваше ѝ се, че снегът и вятърът са врагове.
Но всъщност те бяха единствените ѝ приятели.
Вятърът грижливо ги покриваше със сняг, за да им е топло.
Фрост се поколеба, задържайки се, сякаш искаше да даде време.
Той погледна към пътя с надеждата, че някой може да спре.
Но никой не спря.
Никой не погледна встрани от пътя.
И тогава студът се приближи.
Нежно, почти нежно, той докосна тялото на Аля и влезе под всеки косъм.
И вятърът нададе вой – не от гняв, а защото не можеше да ги спаси.
Студът обгърна котката – изцяло, отвътре и отвън.
И той прошепна:
– Спете, малко създание. Вече никой не може да те нарани.
Аля замълча. Завинаги.
Тя не мяукаше, не издаваше звук.
Но до края – тя мъркаше.
Тя мъркаше за Фрост, както някога беше мъркала за леля си.
В апартамента Дима включи телевизора и си наля кафе.
Ръцете му трепереха и той случайно разля питието.
Съвестта се размърда.
Алечка сякаш беше навсякъде – във фотьойла, на вратата, на перваза на прозореца.
Изглеждаше така, сякаш дори се чуваше мъркането ѝ.
Дима си наля малко ракия, но само се влоши.
Главата му се въртеше от мисълта: “Защо правя това? Трябваше просто да й намеря нови собственици. Такава красавица – те със сигурност щяха да я вземат.”
Опита се да убеди себе си, че утре ще кара и ще направи всичко както трябва.
Той щеше да я намери, да я предаде на някого.
Всичко ще бъде наред.
Но природата не прощава.
Той не успя да го направи.
Колата изведнъж се подхлъзна на прав участък от пътя.
Последното нещо, което чу, беше тихо, едва доловимо мъркане.
Вятърът донесе последния дъх на Аля до него.
В един и същи ден в този град са родени две същества.
Едно момиче и едно коте.
Бебето веднага беше поставено на гърдата – майката се разплака от щастие, а бащата не можа да сдържи емоциите си.
“Добре, както се договорихме, да я наречем Алевтина?”
Момичето беше на топло с майка си.
Тя затвори очи и мъркаше тихо, по детски…
Котето се роди най-слабо.
Майката котка го отхвърли – тя го изнесе от мазето, знаейки добре, че то няма да оцелее и ще пречи на храненето на другите, по-силни котенца.
То беше мъничко, сляпо, но разбираше всичко.
Чувствах се – това е равносметката.
Той издаваше звукови сигнали, крещеше и молеше света за прошка.
И светът се вслуша.
Природата се предаде – един човек дойде при него.
Измина една година.
Пухкавото, а сега здраво коте на име Митка умело донесе следващата мишка до прага на къщата.
“Ах, Митя, браво! След малко ще ти донеса малко мляко. Но ти не искаш да влизаш вътре – козината ти е много по-дебела от моята!”
Митка се върна в навеса и се зарови в сеното.
Почти беше заспал, когато чу… отново вятъра.
Този.
Той донесе със себе си слабо, едва доловимо, но познато мъркане.
Котката помръдна.
Не разбираше къде и защо, но си спомняше колко топло е било у дома.
Много топло.
А вятърът не ни позволи да го забравим.
Всеки път, когато затваряше очи, чуваше прощалното мъркане, последния дъх на котката, наречена Аля.
