Нощната тишина, гъста и кадифена като мастило, беше разкъсана на парчета от яростен, неумолим звън. Той се заби в съзнанието ѝ като острие, остро и настоятелно. Сърцето на Алис, което преди това спокойно дремеше в прегръдката на съня, се сви в ледена буца и заби някъде в гърлото ѝ, отчаяно и звучно. Тя инстинктивно се втурна към телефона на нощното шкафче, но екранът беше тъмен и безмълвен. Звънецът издрънча на входната врата, настойчив и гневен.
Среднощният марш зад прозореца беше черен и безлюден. Часовникът с циферблат, подарен от баба ми, показваше пет минути преди два. Максим беше заминал в командировка само преди двайсет и четири часа и неговата половина от леглото все още пазеше призрачна топлина. Да отвориш вратата посред нощ по този начин? Мисълта беше абсурдна и плашеща. Алис уви главата си в одеялото, превръщайки се в уплашена буца, наивно вярвайки, че тънката материя може да бъде щит срещу неканения гост отвън.
Но камбаната не спря да звъни. Тя звънеше с безумна честота, без пауза, без отдих. А после бе заменен от тежък, глух удар – не с юмрук, а с нещо твърдо, като рамо или пета. Гърдите ми изстинаха. Трябваше да направя нещо. Ръката ми се протегна към тежката лампа на нощното шкафче – моден сувенир във формата на драконово яйце, покрит с груб, изкуствено състарен бронз. Макс му я беше подарил за новогодишната нощ, шегувайки се, че е талисман, който пази сънищата. Сега то се бе превърнало в оръжие. Жалко, нелепо, но единственото, с което разполагаше.
Алис излезе на пръсти в коридора и се спря върху скърцащите дъски на пода. Сърцето ѝ биеше толкова силно, че в слепоочията ѝ се чуваше оглушителен тътен. Какво щеше да прави с тази лампа? Да я хвърли? Да я удари? От самата мисъл я побиха отвратителни тръпки по коленете.
– Отворете! – Откъм вратата се чу глас. Женски. Притиснат и нетърпелив. – Хайде, побързай, трябва да отида до тоалетната!
Звучеше толкова нелепо, че за миг отслаби хватката на страха. Престъпниците обикновено не използваха такъв претекст за проникване. Умът ми работеше трескаво: да поискам да използвам тоалетната в чужд апартамент на четвъртия етаж? Това е глупост! Не, ще трябва да се престори, че никой не е вкъщи. Тя вече направи крачка назад, като реши да не изкушава съдбата и да не се приближава до шпионката, когато същият глас, сега с нотка на капризно негодувание, се протегна:
– Максим, защо все още ми се сърдиш? Отвори, замръзвам!
И тогава една ледена вълна заля главата на Алиса. Апартаментът… може би не беше “първото място, което видя”. Това беше неговият апартамент. Беше се преместила при Максим само преди месец, заслепена от изблик на страст, оглупяла от неговия натиск и увереност. Нейната приятелка, практичната и скептична Вика, поклати глава: “Ти луда ли си? Вие почти не се познавате!”. А тя, заровила нос в гърдите му, усещайки миризмата на скъп парфюм, отвърна с надменна гордост: “Той ми се кълне във вечна любов! Ние сме сродни души! Ти просто не разбираш!”.
Вика сякаш разбираше всичко много по-добре. Поставяйки драконовото яйце на пода, Алиса виновно завъртя ключа в ключалката.
Дребно момиче с разкошна коса с цвят на гарван влезе в апартамента и едва не падна. Миришеше на скъп коняк и на вечерния вятър. Въпреки очевидното си опиянение, тя изглеждаше поразително добре поддържана – елегантно палто, перфектен маникюр.
Захвърлила обувките си с токчета на килима, момичето се залюля и се запъти към банята, очевидно добре запознато с нейното разположение. Кузя, младата британска котка с опушен цвят, която двамата с Макс бяха взели на една скапана улица преди няколко седмици, изскочи от вратата. Котаракът мяукаше недоумяващо и се шмугна под дивана, свит там на уплашено космато кълбо. Алис замръзна в коридора, парализирана от абсурдността на случващото се. Скоро чу шум от вода и гостът излезе от банята.
– И кой сте вие? – Тя попита с неясен от алкохола глас, едва фокусирайки погледа си върху Алиса. – И какво правиш тук?
– Имам точно същия въпрос към теб – опита се да отвърне Алис, опитвайки се да звучи твърдо и достойно, но собственият ѝ глас звучеше тънко и жалко в нощната тишина.
– Аз съм Света – издиша момичето и се опитва да избута един кичур коса от лицето си. – Максимка вече ли те доведе тук? Какъв задник! Не съм имала сериозна кавга с него, а той вече ми носи нови котета. Е, прави каквото си искаш, аз отивам да си лягам.
Нямаше съмнение: гостът познаваше апартамента като петте си пръста. Света безпогрешно я последва в спалнята и без да сваля роклята си, падна в леглото, което все още пазеше топлината и формата на тялото на Алиса. Докато стоеше на прага и се чудеше дали да се обади в полицията, или просто да я залее с кофа вода, се чу тихо, напълно неженско хъркане.
“Това е лош сън” – мина през ума ѝ. Представяше си как разказва за това на Вика, а тя се смее със заразителния си, леко циничен смях. Да се върне в общежитието? Това изглеждаше единственото разумно нещо, което можеше да направи сега. Беше ясно като бял ден: Максим беше излъгал. Лъжеше нагло и безсрамно, когато се кълнеше, че миналото му е останало в миналото. Беше се скарал със своята Света и беше решил евтино да ѝ отмъсти, като има връзка с наивната Алиса. Нямаше вечна любов. Вика беше права.
Със сълзи на горчивина и гняв Алис набра номера му. “Абонатът е временно недостъпен.” Всичко имаше смисъл. Сигурно тази Света му се е обадила, не се е свързала и е отишла да щурмува апартамента. Е, той ще чуе от нея всичко, което мисли за него!
Тя грабна спортната си чанта и започна да хвърля в нея нещата си, всичко, за което се сещаше в пристъп на ярост. Дрехи, козметика, любимата ѝ книга. Сложи уплашената Кузя в раницата и набра номера на Вики. Както очакваше, тя все още беше будна.
– Ела, разбира се. Но не плачи. Предупредих те – каза тя сухо.
Вика я посрещна на прага на стаята си в общежитието, въоръжена с чаша силно черно кафе и изпокъсана книга “Жените, които обичат твърде много”. До сутринта те бяха съставили гневно, разкриващо съобщение за Максим, изпратиха го и… блокираха номера му. Алис беше твърде ядосана, за да плаче, и твърде изтощена, за да мисли. Тя заспа тежък, неспокоен сън, прегръщайки мъркащия Кузя, когото Вика беше приела без особен ентусиазъм.
Дълбоко в душата ѝ се таеше наивна надежда, че той ще се появи, ще почука на вратата и ще обясни всичко. Щеше да се окаже, че Света е неговата твърде ексцентрична братовчедка от Хабаровск. Или пък бившата му съпруга, страдаща от несподелена любов и регистрирана при психиатър, откъдето е избягала в онази фатална нощ.
Част от очакванията ѝ се бяха сбъднали. На следващия ден той наистина я нападна от засада пред общежитието ѝ, а лицето му беше изкривено от гняв.
– Ти от ума ли си излязла? Що за детинска истерия е това? Бях заспала, телефонът ми се развали, не можах да отговоря! Трябваше да ме изслушаш, вместо да говориш глупости!
Дотогава острата неприязън се беше притъпила малко и отстъпи място на копнежа и съмнението. Алис беше готова за диалог. Най-важното беше той да обясни всичко за Света.
– Тя просто е получила грешен апартамент! – изръмжа той, поглеждайки някъде над главата ѝ. – Била е пияна, сбъркала е етажа.
Ако беше малко по-изобретателен в лъжите си, ако бяха полуистини, може би нещата щяха да се развият по друг начин. Но тази нагла, секирна лъжа я изгаряше като камшик.
– И не можа да измислиш нищо по-хитро? –
– Казвам истината!
– Тогава ти си идиот!
Тя се обърна рязко, гордо си бръкна в брадичката и тръгна, очаквайки той да тича след нея, да я моли, да доказва. Но той просто стоеше там. Само викаше след нея:
– Върни котката!
– В никакъв случай! – Тя парира, без да се обръща, и ускори крачка.
Вики не беше в стаята. Алис се свлече на леглото, освободи Кузу и го притисна до себе си.
– Той също ти липсва, нали? – прошепна тя.
През последните няколко дни котаракът беше летаргичен и апатичен, отказваше любимото си лакомство и само жално мяучеше, загледан в празнотата.
Когато Вика се върна, първият ѝ въпрос хвърли Алиса в ступор:
– Къде ми е чорапът?
– Какъв чорап?
– Капронов чорап. Той е мрежест. Твоят Кузя тичаше с него като луд.
– Не му трябва! – Алиса се разпали. – Ти просто не харесваш котарака, затова си търсиш оправдание!
Вика мълчаливо пъхна под носа си втория чорап, който сега приличаше по-скоро на буца прах, вълна и скъсани конци. Трябваше да признае: да, Кузя явно имаше нещо общо с това. И тогава я връхлетя едно студено, лепкаво предположение.
– Ами ако… той го е изял?
През следващите три часа те претърсват цялата стая. Десетки ластици за коса, няколко молива, една самотна пантофка и… паспортът на Вики, който тя смяташе за безвъзвратно изгубен и вече беше успяла да възстанови.
Нямаше мрежест чорап. Никъде.
– Да го заведем в клиниката – заключи Вика строго, като погледна нещастния, свит на кълбо котарак.
Откакто Алис напусна Максим, парите не достигаха. Тя преброи мизерните банкноти в чантата си, провери баланса по картата си – останалата част от стипендията ѝ.
– Добре – съгласи се тя твърдо. – Хайде да тръгваме.
За тяхна изненада ветеринарната клиника беше пълна с хора. Пластмасовите столове бяха претъпкани със стопани на гукащи котки, сънливи хамстери в балони и дори огромна сухоземна костенурка, която размахваше крака. Въздухът беше сгъстен с миризми на антисептик, косми и кучешка храна. На административното бюро, миришещо на скъп, тръпчив парфюм по целия коридор, ярка брюнетка говореше шумно по телефона, необезпокоявана от заобикалящата я среда. Алис трябваше да повиши глас, за да се справи с шума и да обясни ситуацията на администраторката – приятно момиче на име Анджела.
Днес нямаше свободно време, но любезната Анджела, като видя отчаяната й физиономия, отиде някъде и го уреди. Алис плати почти всичките си оскъдни пари за срещата и ултразвука.
– В червата има чуждо тяло – присъдата на лекаря прозвуча като присъда. – Обструкция. Трябва да се оперира незабавно.
Когато чу сумата, Алиса усети как подът се изнизва изпод краката ѝ. Тя не разполагаше с толкова пари и не можеше да ги получи. Беше непоносимо неудобно и унизително да се обади на Максим, но нямаше избор. Добре, че само беше блокирала номера му, а не го беше изтрила.
Той не вдигна телефона при първото позвъняване, а от студения и отстранен начин, по който каза “Здравей”, стана ясно, че е изтрил номера й от паметта си завинаги.
– Максим, това е Алис. Можеш ли да говориш? – гласът ѝ трепереше.
Настъпи тежко, словоохотливо мълчание. Накрая той се обади обратно:
– Добре.
Само тази дума прозвуча като леден удар.
Алис, задушавайки се и бъркайки думите си, започна да разказва за чорапа, за котката, за необходимата операция, опитвайки се да изрази с думи цялата си болка и отчаяние.
Той изслуша до края, без да прекъсва. А после попита с непроницаема студенина:
– И какво искаш от мен?
Беше сигурна, че той ще разбере. Щеше да остави всичко, да се втурне и да предложи помощ. Но тонът му не оставяше камък върху камък от това наивно убеждение.
– Бихте ли… ми дали пари назаем за операцията? – тя издиша, като вече изпитваше парещ срам.
– Не – телефонът иззвъня без обяснение, последван от кратък звуков сигнал.
Още няколко секунди Алис не можеше да повярва, мислейки, че връзката е прекъсната. Тя се обади обратно. Той окачи слушалката. Ето я и клетвата за вечна любов. Цената беше по-малка от цената на един капронов чорап.
Грабна носилката с нещастната Кужа и се запъти към изхода с наведена глава. Сълзите се търкаляха по бузите ѝ и падаха върху пластмасовата дръжка, а на нея ѝ беше все едно кой ги гледа.
– Момиче! Хей, изчакай, моля те!
Нямаше сили да обясни на рецепционистката, че няма пари и няма с какво да направи операцията. Алис само увеличи крачката си. Чу бързото щракване на токчета по плочките зад себе си и нечия ръка докосна рамото ѝ. Тя се обърна, очаквайки да види Анджела.
Но пред нея стоеше същата светла брюнетка, която разговаряше на касата. Големите кафяви очи я гледаха със загриженост и… смущение.
– Не ме ли… познавате? – Момичето попита несигурно.
Аз го направих. Тя със сигурност го направи. Това беше тя – Света. Същата, която бе нахлула в живота ѝ онази съдбовна вечер и бе унищожила всичко по пътя си. Същата, заради която Максим така лесно я бе предал и изоставил.
– “Исках да се извиня”, каза Светла набързо, а увереността ѝ се изпари. – За онова нощно приземяване. Бях… не на себе си, меко казано. Ужасно се срамувам от това представяне.
– Нищо – Алис подсмърча, опитвайки се да изглежда безразлична. – Можеш да го имаш само за себе си, между мен и Максим всичко е приключило.
Света я погледна с истинско, неподправено недоумение.
– Не, не го правиш! Ти си разбрала всичко напълно погрешно! Аз нямах и нямам нищо с твоя Максим! Имам грешния апартамент! Казах ти, че бях в безсъзнание. А моят Максим там, той работи тук, като ветеринарен лекар. Току-що сте дошли от него с една котка.
Алис затаи дъх от изумление. Той казваше истината. Същата нелепа, абсурдна истина, в която тя бе отказала да повярва, приемайки я за нагла лъжа.
– Какво е това – “Иронията на съдбата” или “Приятна почивка”? – издиша тя с горчива ирония. – Как можеш да объркаш апартаментите?
– Ами, знаеш, случва се – Света размаха смутено ръце. – Трябваше ми къща дванайсет и влязох в една. Не можах да видя фракцията. Входът беше отворен, I….
Ако не беше тежкият камък в сърцето ѝ от поведението на Максим и смъртната ѝ тревога за Кузя, Алис можеше да се засмее. Но сега нямаше как да се смее.
– Вижте, Анджела ми каза, че котката ви се нуждае от спешна операция? Не си тръгвай, аз ще говоря с моя Макс, той ще се справи.
С “нейния” Максим Света наистина уреждаше всичко с един поглед. Големият, сериозен мъж с добри очи зад гърба на любимата си само се усмихна и кимна. Алиса се опита да уреди парите като дълг с вноски, но и двамата само махнаха с ръка.
– След това той ми предложи брак – Светла се захили щастливо. – Каза, че не може да ме остави сама нито за минута! Така че и аз самата не знам как да ти благодаря. Тази история, може да се каже, ни помири и сближи.
– А ние… тя ни раздели – неловко промълви Алис, с болка спомняйки си за своя Максим.
Значи е бил прав. Той беше прав, а тя грешеше. Той наистина беше обиден и студенината му в телефонния разговор сега имаше друго, горчиво оправдание.
Света я погледна внимателно и погледът ѝ стана сериозен.
– А може би това е за добро? Ако трябва да бъда честна, изобщо не го харесвах. Груб, безсърдечен. Как можеш да постъпиш така с някого, когото обичаш? Ще намериш някой сто пъти по-добър, сигурна съм!
Алис не беше толкова сигурна в това. Но да му се обади сега, да изпълзи и да се извини – нямаше нито сили, нито желание.
Да, не всички истории завършват щастливо. Не всички рани заздравяват мигновено. Но животът, както се оказа, има странно чувство за хумор и невероятна способност да компенсира загубите с неочаквани находки. Защото шест месеца по-късно именно Светла ще я покани на пищната си сватба, където на една маса с Алиса ще бъде братът на онзи ветеринарен лекар Максим – тих програмист с хоби под формата на развъждане на орхидеи и топъл, разбиращ поглед. И това ще бъде една съвсем различна история, започнала с едно драконово яйце и котка, която погълнала мрежест капронов чорап.
