Вратата се отвори със скърцане, сякаш се оплакваше от всяко движение, и тя се появи от тесния отвор. Ела. Име, което някога бе изпято, но сега само вятърът го шепнеше в плетеницата от лози. Тя изплува от бараката, като се държеше за тънките, провиснали шперплатови стени, сякаш те бяха единствената нишка, която я свързваше с този свят. Струваше ѝ се, че не се държи за тях, а че те, уморени и овехтели, я пазят да не се разпадне на прах.
Тялото ѝ беше слабо и отпуснато, съд, от който десетилетия наред бавно, капка по капка, изтичаше животът. Но най-лошото беше, че мозъкът ѝ, нейният верен и ясен спътник, също беше започнал да отказва. Мислите, подобно на уплашени птици, се въртяха в черепа ѝ, блъскаха се във внезапни пропадания и черни дупки на забравата. Паметта се изтриваше като писане върху мокър пясък на брега на морето.
Вятърът – не нежният кримски зефир, а поривист, нервен вятър откъм морето – се провираше през плетеницата от грозде. Листата, доскоро буйни и самоуверени, трепереха безпомощно, обръщайки се към небето със сребристата си долна част. Лозата, увиснала на ръждивите железни пръти на арката, размахваше дългите си тънки издънки, сякаш се опитваше да хване, прегърне, задържи някого. Това беше танц на отчаяние и надежда едновременно.
Малките, все още твърди гроздове, скупчени в тесни гроздове, отчаяно се удряха едно в друго, издавайки едва чуваем, сух звън. Ела си помисли, че това не е грозде, а тежки изумрудени обеци в ушите на млада принцеса, която тича по безкрайните блестящи паркетни зали на двореца си. Къде ли тича тя? От кого? Ела се вкопчи в призрачния образ, но той изчезна, оставяйки само горчивата миризма на море и прах.
Целият двор беше оплетен, обвит, задушен от този естествен зелен балдахин. Той беше едновременно убежище и затвор. До черешовото дърво, на което старите плодове се бяха свили, друго дърво, смокинята, потъмняваше. Под нейните рехави, почти изкуствени листа, сочните плодове набъбваха като гъби, поглъщайки цялата влага на света. Преките лъчи на палещото феодосийско обедно слънце само на някои места, през пролуките в зеления килим, достигаха до валцувания в цимент двор, лежейки върху него с причудливи, вечно трептящи петна. Слънцето, измито от солената вода, отдавна се бе издигнало над морската линия и сега печеше безмилостно.
Овесените ядки, приготвени преди час, определено бяха студени. Ела придвижваше тялото си като алпинист, който се изкачва по скала към пластмасовата маса под навеса, хващаше се за стените, за облегалките на старите столове, изцапани от дъжда и слънцето. Мислеше, че ще легне за петнайсетина минути, и затова не сложи капак на тенджерата, за да не се задуши кашата. Но сънят, неканен и тежък, я обзе за цял час.
– Вие, дяволи с коси очи! Вече сте тук! – Ела мърмореше досадно, безмълвно, само с устни, като гледаше в гърнето.
Котките на собственика, дебели и нахални, бяха изяли половината от оскъдната закуска, оставяйки в сивата маса чисти вдлъбнатини почти до дъното. Ела се огледа с нямо възмущение и веднага откри един от разбойниците. Дебела червена котка, подобна на разпилян парцал, дремеше на близката барака, изложила корема си на жаркото слънце.
– О, проклет негодник! Иска ми се да паднеш оттам и да си откъснеш крака! – Тя размаха слабия си, треперещ юмрук към него.
Котката лениво и неохотно отвори едно-единствено жълто око, погледна преценяващо старицата и след като не откри в нея никаква заплаха, отново потъна в блажен, доволен сън.
Нямаше какво да се прави. Нямаше сили да накара краката си да отидат до примуса, а ръцете си да разбъркат кашата. А и самите грисчета се изчерпваха и чакаха внука ѝ още няколко дни. Ела въздъхна, взе една лъжица и започна бавно, безвкусно да дояжда онова, което котките ѝ бяха оставили. Зачуди се дали госпожа Ирина вече е излязла да пие сутрешния си чай. Тя винаги я канеше на масата, когато срещнеше Ела, и ѝ даваше лакомство. Старата жена нямаше свой чай. Нямаше и захар. Нямаше нищо друго освен зеле, торбичка малки млади картофи, купени евтино на пазара, и кутия с най-евтините овесени ядки. Внукът ѝ Артем ѝ носеше хранителни продукти веднъж седмично, в събота. Така живееше тя.
Когато най-сетне се затопли, тя намери мястото – барака в двора на частна къща за пет хиляди на месец. Имала девет такива набързо направени клетки, направени от шперплат, гипсокартон и изхвърлени материали. Просто клетки с легла и нощни шкафчета, без никакви екстри, с обща лятна кухня, душ-кабина и външна тоалетна. Всички тези къщички, къщички за птици бяха празни, туристите в днешно време са станали взискателни, искат хотели с всички удобства в стаята. Ирина разполагаше само с приземния етаж на къщата, който отдаваше постоянно под наем на едно семейство (той беше напълно оборудван като апартамент), и с няколко стаи на първия етаж, където живееше тя и където понякога се настаняваха временни туристи.
Ела седна на масата и погледна към двора. Можеше да седи така час или два. Нямаше какво да прави. Краката ѝ нямаше да стигнат по-далеч от този двор, този зелен затвор. Изведнъж кучето на стопанина излая жално, отчаяно и копнежно някъде от най-отдалечения ъгъл.
Животното е било затворено в дупка с размери около метър на два метра. Напълно безобидно, добро същество, но собственикът не го харесвал и никога не го пускал навън, оправдавайки се: “То свикна с това. Знае си мястото.” Цялата кучкарника, прилежаща към сляпата стена на бараката, била заградена с дъски, покрита с мрежи, затрупана със стари боклуци и обрасла с диви храсти. За това куче не се виждаше нищо друго освен сиви изтъркани дъски, ръждясала купа и собствените ѝ екскременти. Вчера сутринта Ела беше изсипала остатъците от четиридневния си борш в мръсната купа. Старата жена отдавна беше добила твърдото впечатление, че Ирина не храни кучето. То дори нямаше вода.
Взела единствената си алуминиева чаша с вода, Ела се спусна по тесния, заплетен проход между бараките и пищната градина, за да провери как е нейният ням приятел.
– Роуз, момиче, ти ме чакаш, нали? Чувстваш ли, че идвам? Добро мое момиче – гласът на Ела стана изненадващо мек и нежен. – Защо не си довършила борша? Не ти хареса?
Кучето седеше до самата врата на заграждението, с пухкава опашка, която се чешеше по земята, и гледаше Ела вярно, болезнено, със сини очи, повяхнали от възрастта. Тялото ѝ беше черно-бяло, силно посивяло, много рошаво и кльощаво. Няколко червеникави парченца картофи и зеле все още лежаха в купата. На половин метър от нея имаше изсъхнали кучешки изпражнения, излъчващи тежка, гъста миризма. Ела подуши Роуз, с труд отдръпна тежкия железен катинар на портата и без сянка на страх влезе в кошарата, за да налее прясна вода на животното.
– Това е животът за теб и за мен, Роузи. Съдбата ти е решена – да умреш в тази дупка. Не мога да си представя къде ще свърша аз. На улицата? В мазето? – Тя погали рошавия врат на кучето. Роуз размаха опашка още повече и заби мокрия си нос в жилавата ѝ ръка.
Изведнъж вниманието на Ела бе привлечено от лятната кухня. Млада жена, която се беше нанесла снощи със съпруга си и малкото си дете, нагряваше чайник на газовия котлон. Носът на Ела, все още остър въпреки възрастта ѝ, долови чудесен, опияняващ аромат – това беше кафе. Смесено с мляко. Миризмата накара сърцето ѝ да се свие, а стомахът ѝ да се свие коварно. Но не. Тя не искаше да моли. Ела никога не молеше. Гордостта, вече ненужна и невидима, но все още жива, не би го позволила.
– Пречи ли ви? – Момичето изведнъж я извика. – Не исках да дрънча с чиниите в кухнята ни, за да не я събудя.
– Не, не, бейби, аз не преча – Ела се изправи, – можеш да правиш каквото си искаш. Аз просто ще седя тук.
Тя седна на масата срещу кухнята и се опита да се престори, че просто си почива. Момичето наля вряла вода в чашата и ароматът на кафе стана още по-силен.
– Това ли е вашата захар? Мога ли да си взема една лъжица? – Момичето вдигна калаената захарница на Ела, която беше почти празна. – Не искам да се връщам в къщата, страхувам се, че ще те събудя.
– Разбира се, разбира се, вземи го – кимна Ела, – не спестявам нищо.
“Много жалко”, помисли си тя. Бяха останали само три лъжици захар. Тя я запази като зеницата на окото си, като поръси няколко зрънца в овесената си каша.
Момичето, свежо и румено, но все още сънливо, седна срещу Ела с голяма чаша ароматно кафе. Тя отпи първата глътка с удоволствие. Ела преглътна слюнката си. Звукът беше оглушително силен.
– Откога почивате тук? – Момичето попита спокойно, за да запълни тишината.
– Почивам си – промърмори Ела и в това промърморване прозвуча цялата горчивина на света. – Живея тук, може да се каже. Наемам стая – тя махна небрежно, почти презрително с ръка по посока на шперплатовата си врата, която беше почти напълно скрита от гъсталака от грозде и катерливи рози от другата страна на двора. – А Теодосия… Теодосия е моят дом, откакто съм се родила.
– А, разбирам – отгатна момичето и лицето й се проясни, – сигурно имате апартамент в града, просто сте наели къща за лятото, за да сте сред природата, далеч от суетата, да?
Ела отново измърмори, като този път леко присви очи. Наивността на младите беше едновременно трогателна и дразнеща.
– Нямам апартамент, нямам къща, нямам нищо. Само един внук, внукът ми се казва Артем, той е на двадесет и девет години. Никой друг. Мъжът ми… Мъжът ми продаде апартамента ни отдавна, в тежко време, и пропи всичките пари, отиде при друга жена, пияница като него. Изхвърли мен и малкия ми внук на улицата. И така живеем с него, като се местим от ъгъл на ъгъл. Вече десетилетия.
На лицето на момичето замръзна израз на шок и искрено съчувствие.
– Какъв ужас… Преди колко време се е случило това?
– Много отдавна, бейби. Струва ми се, че е било преди цяла вечност. Не мога да си спомня. Наскоро навърших деветдесет години.
– О, наистина! Изобщо не изглеждаш така! – момичето беше искрено учудено. – Значи това е от Съветския съюз?
– Да, да, предполагам, че е така – кимна Ела, изгубила себе си. – Той продаде апартамента през 2000 г.
Момичето нежно я поправи:
– Извинете, но СССР се разпадна през деветдесет и първата година….
– А, добре, след, след – Ела махна с ръка, – главата ми не работи. Коя година е? Двадесет и третата? Значи, от двадесет и три години аз и внукът ми сме без покрив над главите си.
– А дъщеря ви? Или синът ви? Родителите на внука ви? – момичето попита предпазливо.
В избледнелите очи на старицата проблесна сянка на болка и гняв.
– Няма никого! Изгоряха всички, разбираш ли? Няма никой друг! Само аз и Артьом. Той е единственият ми роднина.
Момичето беше напълно смаяно и се поколеба дали да попита по-нататък. Между тях се възцари неловко мълчание, изпълнено единствено от жуженето на една оса и чуруликането на птиците в лозето.
– А пенсията ми е… девет хиляди и двеста – каза Ела с горчива ирония, сякаш обобщаваше казаното от нея. – Как можеш да живееш с такава пенсия, а? Плащам пет хиляди за наема на този развъдник. Още почти три хиляди харча за най-необходимите хапчета. Внукът ми също не печели много, работи в строителството. Наема стая в общежитие при един приятел. Носи ми хранителни продукти веднъж седмично, в събота. Аз не мога да си купя нищо за себе си. Ето – тя бръкна в джоба на стария си избледнял халат и извади смачкани сторублеви банкноти, – имам сто и петдесет рубли, спестявам ги за черни дни. За погребение или нещо подобно.
– А през зимата? – Гласът на момичето трепереше. – Не можеш да живееш тук през зимата… Това е лятно жилищеһттр://…..
Ела се обърна и погледна някъде дълбоко в сенките на гроздето.
– Не знам. Нищо не знам. Пребила съм всички прагове на нашите чиновници. Ходих, унижавах се, носех документи. Те ми казваха в един глас: “Нямате право на жилище, гражданино, пенсията ви е твърде висока”. Дванайсет хиляди се смятат за увеличена пенсия! Можете ли да си представите? Това е всичко!
– Казахте, че имате девет… – започна момичето.
Ела се намръщи, а умът ѝ отново заплува.
– Дали? Някога беше така. Сега е на дванайсет. Увеличава се. Увеличена пенсия!” Тя почти изкрещя тези думи и в тях чу не гордост, а безкрайно, изгубено негодувание към целия свят.
Момичето погледна тази съкрушена жена, сломена от живота, със съмнение и дълбоко съжаление. Съжалението надделя.
– Искате ли кафе? Ще го направя бързо.
Очите на Ела изведнъж оживяха, в тях се появи блясък.
– Няма да откажа, скъпа! – Тя отвърна живо, гласът ѝ се подмлади с няколко десетилетия. – Обожавам кафето! Отдавна, ама отдавна не съм пила истинско.
– Седни, седни, аз ще го направя. С мляко?
– Да! И… ако позволите, само половин лъжица захар. За да е сладко – добави тя почти шепнешком.
От този ден нататък младото семейство започва да храни старицата. “Остана ни много борш, не искаме да го изхвърляме, нали?”, “Направихме картофено пюре и котлети, не искаш ли?”, “Салата от пресни зеленчуци, яж, имаш нужда от витамини!” – Веднъж или дори два пъти на ден на нейната маса идваше нова гостенка, която се казваше Вероника.
– Ям всичко! Абсолютно всичко! – Ела беше истински щастлива и лицето ѝ се изглади. – Четиридесет и пет години съм работила в столова и съм свикнала с обикновена храна. Не съм работила от една година. След седемдесетте, когато останах без дом, започнах да се грижа за баби като мен. И поне една самотна се натъкна да ми даде апартамент в знак на благодарност! Не! Всички наследници се появиха като врани за мърша! Знаеш ли колко е неприятно това?!
Вероника кимна разбиращо. Беше ѝ безкрайно жал за тази стара, самотна жена, но някъде в задната част на съзнанието ѝ имаше неясно, предпазливо чувство. Дали я отблъскваше старческата безпомощност на старата жена, изтъкана от паяжините на зараждащ се маразъм, или горчивата, червива истина за нейния живот, беше невъзможно да се разбере.
– Знаеш ли, ще оставя кафето си тук – каза Вероника една сутрин, като постави на масата голям буркан с разтворимо кафе, почти пълен. – А аз добавих захар в захарницата ти. Чувствай се свободна да я използваш, докато сме тук.
– Благодаря ти, дъще – прошепна Ела и очите й се напълниха с влага. – Толкова много ти благодаря, по човешки казано.
Но два дни по-късно от щедрия подарък не беше останало почти нищо – на дъното на буркана имаше само тънък, жалък слой гранули. Ела беше взела само малко, най-много за две-три чаши, а останалото беше скрила за някой дъждовен ден. Вероника забеляза това, но мълчаливо се възмути. Вероника, която забеляза това, мълчаливо негодуваше в сърцето си – от нейната доброта се бяха възползвали така безцеремонно. Тя отнесе почти празния буркан обратно в къщата. А симпатиите ѝ към Ела за известно време значително се охладиха.
Няколко дни по-късно настъпи знойна, изпълнена с комари вечер. Комарите, жестоки и безмилостни, бръмчаха в настъпващия здрач. Ела ги отблъсна и тръгна от колибата си към лятната кухня, като се придържаше към лозовата решетка. Въздухът беше влажен от скорошния кратък дъжд и миришеше силно на море – гъста, солена, йодна миризма.
Младото семейство тъкмо приключваше с вечерята навън. Ела им показа малка целофанова торбичка с малки картофи.
– Ще сваря малко картофи за вечерта. Това е моето лекарство – обяви тя и седна на пейката. – Имам болка тук, под лъжицата. Казват, че това е панкреасът. Спасявах се с хапчета, скъпи, а после приятелят на внука ми, такъв свестен човек, ми каза: по дяволите с хапчетата, трябва да изядеш точно в два часа сутринта няколко горещи картофа в униформа, и всичко това като че ли ще отнеме! Това е! И аз похарчих последните си пари за хапчета.
Младежите, изненадани от толкова рязкото начало на диалога и от също толкова странната тема, се спогледаха. В погледите им се долавяше лека ирония.
– Как е? Помага ли вашият народен метод? – Максим, съпругът на Вероника, попита.
Ела сложи жилава, синьо-жълта ръка на гърдите си, сякаш се заклеваше.
– Три нощи ям и нито веднъж не съм имала пристъп! Нито веднъж! Ето я силата на природата!
Докато водата в тенджерата вряла, Вероника започнала да разчиства масата.
– Ела, искаш ли малко паста от флотсам? Останала ни е само една порция, Максим сложи твърде много.
– Искам го!” – каза старицата и очите й отново светнаха. – С месо?
– С месо, с месо – усмихна се момичето.
Докато Ела се хранеше, цареше тишина, нарушавана единствено от пукота на цикадите в лозето. Вероника стоеше на вратата на лятната кухня, гледаше старицата и изведнъж я попита за това, за което тя отдавна си мислеше:
– Това, което се чудя, е следното… Казахте, че мъжът ви ви е напуснал заради друга. Какво се е случило с него?
Ела приключи с яденето, отдръпна чинията си и взе поднесения й чай. Лицето ѝ стана каменно, безизразно.
– Пия. Заедно с онова нейно ново момиче пиеха много, докато не паднах в канавката. Беше малко преди декември, след проливен дъжд. В канавката имаше ледена локва. Той лежеше в тази ледена вода цяла нощ. Седмица по-късно почина в болницата. Лекарите казаха, че това е остра пневмония. Внукът ми и аз го погребахме с последните си стотинки. Никой друг не се нуждаеше от него. Поставихме обикновена ограда на гробището. Семейство, все пак. Без значение как ще го погледнеш.
Тя го каза без емоции, сякаш разказваше история от стар, забравен филм. В гласа ѝ нямаше гняв или тъга, само празнота.
Морският вятър отново брулеше гроздето, но листата вече не се поклащаха така безпомощно, а бяха станали по-груби, по-тъмни, по-уверени. Висящите от арката лози вече не висяха във въздуха, а се бяха удължили през дните и бяха успели да се вкопчат в железните пръти и да се увият около тях с гъвкавата грация на млада змия. Гроздето беше пълно със сок, потъмняло и с дълбок, кадифен лилав цвят; висеше плътно около гроздовете като скъпоценни сапфири в огърлица на кралица. Сенките на гъстата зеленина, която на някои места вече беше докосната от жълти ивици, трепереха и тичаха по бетонния двор като живи същества. Смокините бяха станали кафяви, набъбнали и на път да се пръснат със сладка пулпа. Слънцето спря точно над ламаринения покрив на навеса. Отново беше напекло.
Младото семейство тръгва на разсъмване. Дворът, който неотдавна беше изпълнен с детски смях и тихи разговори, отново беше празен и тих. Новите гости все още не бяха пристигнали. Преди да си тръгне, Вероника остави на Ела торба с хранителни продукти – зърнени храни, макарони, яхния – и две хиляди рубли, грижливо завити в туба. “За най-необходимото”, каза тя, докато се сбогуваше.
Докато беше лято, можехме да живеем… Но какво след това? Въпросът висеше във въздуха, изгарящ и без отговор.
– Какво да правя с есента, Роза? – тихо, почти шепнешком, попита Ела единствената си приятелка. Тя беше приседнала на хълбоци край кошарата и прокарваше пръсти през пролуките в мрежата, за да докосне рошавата козина на кучето. – Накъде? На внука ми му е трудно да ме носи на гърба си. Той няма свой собствен живот. Роза, една адвокатка, умна жена, ми каза, че ще получи лична среща със самия губернатор. Можете ли да си представите? Да, да, Розочка, за жилищата. Тя обеща да помогне. Е, аз ще почакам. Надежда.
Роуз седеше от другата страна на оградата и сякаш се усмихваше, изплезила дългия си розов език настрани. Опашката ѝ, пухкава и лека като метла, се размаха неволно, щастлива да види единствения си приятел, който гони напред-назад крайпътния прах и дребните отломки.
А над тях, неподвижна и вечна, висеше сянката на лозата. Дълбока, плътна и безкрайно самотна.
