Слънцето беше в зенита си и нажежаваше ламаринения покрив на бараката до пращене. Въздухът над прясно положените основи се тресеше като желатин, разтапяше се в мъгла и миришеше на смола, дървен прах и горчива пот. Беше време за обяд за бригадата на работниците. Мъжете се скупчиха в сянката на една набързо направена маса, ядяха пържени картофи със свинска мас, мляскаха шумно и си разменяха шеги, от които самият въздух сякаш трепереше от смущение.
– Виж, Артьом, жената в съседния парцел е огън! Да си го кажем направо, видна жена! – с намигване удари с лакът партньора си, набит едър мъж с лице, украсено с грапав, крив нос. Заради този нос някога Гриша Кривоносен беше получил прякора Гриша Кривоносен.
– Остави ме на мира, Гриша, с твоите глупости – смутено промълви Артьом, мъж на четирийсет години, с късо подстригана коса, упорита квадратна брадичка и спокойни очи с цвят на речна вода. Мускулите на загорелите му ръце играеха под кожата при всяко движение. – Ти си този, който има нужда от това, ти се заеми с това. Аз ще се измъкна по дяволите оттук.
– Тя те гледа като хипнотизиран глупак! – Кривонос не спираше, хрупайки с удоволствие маринованата краставица. – Видяхте ли как тя гледа нашия Атлет изпод мишницата му? Чиста порода, просто гледка за гледане!
– Жена ми, разбира се, е моят верен детектив – въздъхна философски Саня и се почеса с пръст по тила. – Тя винаги усеща, ако дори само погледна в посока на друга жена. Не че правя крачка встрани. Тя има вграден радар. Така че твоята Алиска не е моята история.
Компанията се разсмя гръмогласно и звукът от мляскане и мляскане се възобнови. Обект на вниманието им беше съседът, който работеше на няколко десетки метра от тях, зад оградата. Жена в семпла ситцева рокля и със сламена шапка на главата копаеше в лехите с ягоди и от време на време лека сянка на неодобрение се плъзваше по лицето ѝ, скрито в сенките на нивата.
– Ей, госпожо! – Кривонос не издържа и остави лъжицата си настрана. – Нямате ли нужда от корекции? Целият съм твой, когато свърша работа! Аз съм майстор на всички професии!
Жената бавно изправи гръбнака си, като с усилие опря длани в долната част на гърба си. Тя свали шапката си и я размаха около разгорещеното си лице. Кафявата ѝ коса, прибрана в небрежен кок, блестеше на слънцето с медни кичури.
– Не – каза тя, а гласът ѝ прозвуча от смях. – Няма работа за теб, богаташ. Но за него… – тя небрежно бръкна със загорелия си пръст в пространството между Артьом и Саня, – за него има деликатна работа.
– Какво имаш предвид? – избухна Кривонос. – Дискриминация въз основа на външни характеристики! Глупава жена!
– Аз… не го разбирам – изсумтя Саня и скочи от пейката. – Към кого сочеше? Към него? – той кимна към Артьом, който смутено мълчеше. – Или към мен?
– На теб, скъпа моя, на теб – засмя се тя. – Е, ще ми помогнеш ли да поправя хамбара? Вратата е заклещена, а покривът скърца.
– Така че аз съм, знаеш ли… аз съм семеен човек – промълви Саня, едва чуто и невероятно плахо.
Но тя чу. Смехът ѝ звънеше като кристална камбана, заливайки всичко около нея с безгрижна радост.
– Не ви призовавам да си играете на лекар, а да поправите плевнята! Върнете се, когато слънцето се скрие зад хълма, и ще поговорим за всичко подробно!
И като махна весело с шапката си, тя се обърна грациозно и изчезна в дълбините на спретнатата си къщичка, оставяйки след себе си шлейф от недоумение, завист и смътна надежда.
– Тя е странен човек – каза Артьом и отхапа още една хапка от храната си, но апетитът му явно беше изчезнал. Той беше най-изявеният мъж в бригадата – бивш кандидат-майстор на спорта по бокс, на своята възраст все още беше запазил стройната си, атлетична форма. Животът му беше такъв, че пътуваше из цялата страна, но така и не намери своя дом. Всички жени бяха преходни, мимолетни, а той искаше нещо истинско, за векове. Тогава бизнесът му се срина и той остана без семейство и без работа. За да оцелее, той станал работник и така и останал. Мъжете го уважавали заради честността и справедливостта му и го избрали за бригадир.
– Какво мислиш, Саньок, защо те удостои с вниманието си? – Той не спираше да гледа дребната Санечка, която трудно можеше да се нарече красива.
– Слухът ѝ, Артьом, е перфектен, ето какво! – каза философски Саня, като се настани по-удобно на дънера. – Прошепнах за жена си малко по-шумно, отколкото пълзи охлюв. И тя го долови. Значи знае, че съм й под ръка. Ето защо ме е извикала. За да може да го направи без всички намеци и прелюдии. Или… обратното – той присви очи и се прозя сладко.
– Слушай, приятелю – внезапно предложи Артьом, а в гласа му се долавяше вълнение. – Позволи ми да отида вместо теб. Тя… тя ми напомня на някого, когото познавам. Много. И ако наистина има работа там, ще си поделим печалбата. Макар че аз бих й я дал безплатно.
– Напред и с песен! – Саня махна с ръка, стана и изтърси панталоните си. – Е, орли, време ли е да се захващаме за работа? Слънцето не чака!
Колкото повече наближаваше вечерта, толкова по-силно странно, непонятно вълнение се стягаше в гърдите на Артьом. Той се поколеба: да отиде ли или не? В крайна сметка надникна в бараката, където Саня, прострян на едно легло и с очила с огромни диоптри на носа, ентусиазирано четеше овехтялото списание “Юность”, което собствениците бяха хвърлили за отопление.
– Саня, мисля, че промених мнението си. Няма да отида. Защо да ходя там? Тя ти се обади.
Саня свали очилата си, замислено взе една костилка в зъбите си и поклати глава.
– Какво се опитваш да направиш, да разбиеш семейството ми?
– Какво имаш предвид?
– Ех, Артьом, Артьом… Какъв хамбар през нощта, а? Помислете! – той почука с пръст по слепоочието си. – А аз… е, знаеш, че не съм виждал жена си от месец. Аз съм слаб човек, мога да се скова, да се поддам на провокация. Така че иди и помогни на другаря си! Спаси мъжката ми чест и семейното ми благополучие!
Решителността на Артьом се върна с нова сила. Първото нещо, което направи, след като свърши работа, беше да се втурне към селското езеро, за да измие лепкавия прах и умората. Ледената вода изгори кожата му и накара сърцето му да бие по-бързо и по-ясно. Облякъл единствената чиста риза, която имал – обикновена, синя, сатенена риза – той се отправил към съседната гара, за да “договори работата”. Нейният чудесен, преливащ се смях все още звучеше в ушите му.
В продължение на пет дълги минути той стоеше пред портата и се колебаеше дали да влезе. “Ще кажа, че Саня е зает, а аз ще го направя вместо него” – репетираше фразата пред себе си и накрая почука.
Вратата беше отключена, както и тогава. Той я бутна и се озова в малка, уютна кухня, ухаеща на прясно изпечени продукти и мента. Вътре беше почти тъмно, от прозореца нахлуваше само синият мрак на вечерта. Той потърси ключа за осветлението на стената.
– Не…” Изведнъж от съседната стая се разнесе горещ, влажен шепот, от който ме побиха тръпки. – Ела тук… ела тук… при мен…
Сърцето на Артьом се разтуптя и заби някъде в гърлото му. Той последва гласа, бутна съседната врата и замръзна на прага. В локвата лунна светлина, която струеше от прозореца, стоеше жена в развяващо се, полупрозрачно неглиже. Той не я разпозна веднага, защото косата ѝ, вече разпусната, падаше на тежки кафяви вълни по раменете и гърба. Тя стоеше с гръб към него, а гъвкавото ѝ, изящно тяло, скритият полумрак – всичко това крещеше за едно: за страст, за нетърпение, за изгарящо очакване.
Ръцете на Артьом трепереха коварно. Той изпадна в треска. Чувстваше как кръвта бучи в слепоочията му. Опита се с всички сили да се справи с малките, капризни копчета на маншетите си, но пръстите му не се подчиняваха. Накрая, неспособен да овладее треперенето си, той дръпна ризата надолу по гърдите си и копчетата отскочиха на пода. Той пристъпи напред, притисна мощния си, горещ торс към хладния гръб на жената, обгърна я с ръце и постави длани върху твърдите ѝ гърди. И една странна, мимолетна мисъл проблесна в разпаления му мозък: “На допир се чувстваше… по-малка.
Чу се оглушителен, смразяващ писък. Не женски писък, а нисък, мъжки, животински рев на ужас.
– А-А-А-А-А-А-А-А-А!!! – изрева “вълшебницата” с мощен баритон и като се обърна с неочаквана за фигурата си сила, зашлеви на Артьом такъв съкрушителен шамар, че очите му причерняха и той едва не се срина на пода. – Маниак! Аааааа! Алиса! Помощ! Маниакът е вътре!
Тя продължи да крещи с глас, който не беше нейният, и се мяташе из стаята в пристъп на истерия.
Чух бързи, леки стъпки по стълбите. Един ключ щракна и стаята бе залята от ярка, ослепителна светлина. Във вратата, примигвайки от внезапната промяна, Артьом видя истинската господарка на къщата, Алис. Но точно пред него, трепереща от страх и гняв, стоеше друга жена – разкошна, пищна жена, тежаща доста повече от сантиметър, с разрошена коса и изкривено от ужас лице.
– Кой… ти… кой… кой?! – заекна тя, като трескаво вдигаше неглижето си. – Къде е моята Саша?! Къде е съпругът ми?!
Артьом стоеше там, червен като варен рак, и се чувстваше като пълен идиот. Опита се да каже нещо, но езикът му не искаше да го слуша. В този момент откъм улицата се чу шум, тропот на крака, а миг по-късно вратата на кухнята се отвори с трясък и едва не се изкърти от пантите си.
– О, Боже мой! Тусия! Скъпа моя! – Саня връхлетя в стаята, задъхана. – Чух гласа ти иззад оградата! Моята добра Туся! – и той, още момченце, се вкопчи в могъщата си, уплашена съпруга, зарови лице в рамото ѝ.
Артьом и Алиса мълчаливо, по взаимно съгласие, отидоха в кухнята, затвориха вратата зад съпрузите и ги оставиха сами.
– Какво ще кажете за чай? – Алис първа наруши мълчанието и ъгълчетата на очите ѝ заблестяха.
– Ще пием – издиша с облекчение Артьом и поглежда със съжаление към бедната си, скъсана риза.
– Изненадата на Наталия не се получи – не можа да се сдържи тя и сдържан кикот се откъсна от нея.
– Да – подсмръкна Артьом и усети, че го обзема дива, нервна, лечебна истерия. – Туй… О… Чувствам… не е твоят… не е твоят размер!
Закри устата си с длан, за да не се разсмее на висок глас.
– Какви мисли ви хрумват, Артьом Борисович!” Алиса поклати глава, но се задушаваше от собствения си смях. – Как можа да си помислиш такова нещо?
– Какво бихте си помислили, ако бяхте на мое място? – Той отвърна, почти хлипайки от смях.
– Не знам – призна тя честно и най-накрая смехът ѝ се разнесе, свеж и звучен. – Добре, нека свалим тази риза.
— Да она уже не жилец, Алиса, спасибо не надо.
– Ще ти донеса още една – каза тя и изчезна в задната част на къщата. Върна се с грижливо сгъната нова карирана риза.
– Съпруг? – попита Артьом с натежало сърце, страхувайки се от отговора.
– Синът ми – усмихна се тя. – Той учи в града. Но се страхувам, че няма да е достатъчно голям за теб.
Опита го и се увери, че е така. Навлече я, но нямаше как да събере половинките в областта на гърдите. Материята заплашваше да се скъса по шевовете.
Седмица по-късно проектът им е завършен. Екипът събираше инструментите, натоварваше хижата в “Газела” и се готвеше да замине на новия адрес. Преди да се качи в таксито, Артьом Борисович отиде при една местна бабичка, която продаваше рози близо до гарата, и избра дузина и половина от най-буйните, алени пъпки.
Той отново застана до вратата й, стиснал в потната си ръка бодливия букет. Отново почука на вратата. И отново тя се отключи.
– Алиса! Ти у дома ли си? – Той извика, влизайки в малката, позната и обичана кухня.
– Почакайте малко! Аз ще бъда там! – Гласът ѝ долетя от горния етаж и леки стъпки потропаха по дървените стъпала.
Тя слизаше по стълбите с чист вързоп в ръце. Той мълчаливо ѝ подаде цветята. Алените листенца трептяха в такт с учестения му пулс.
– Алис, аз… – заекна той, без да може да намери правилните думи.
– Ето – прекъсна го тя и гласът й изведнъж затрепери. – Този път се надявам да е твоят размер. Това е нова риза. А тази… онази скъсаната… ще я запазя. За спомен. Мога ли?
Той не каза нищо. Просто пристъпи напред, хвана я за раменете и я придърпа към себе си. Тя не се съпротивляваше, само пръстите ѝ стискаха плата на старото му, износено яке.
– Алис… Ще се върна. Ще се върна. Мога ли?
– Просто се опитай да не се връщаш – прошепна тя в гърдите му и той усети как тялото ѝ трепери.
– Артьом! Борисич! Къде се мотаеш! – Мъжете вече крещяха от пътя.
След това един камион натисна клаксона, а после се чу упорито, нетърпеливо натискане на клаксона. Тогава той така и не я целуна. Просто я пусна, обърна се и си тръгна, носейки в сърцето си образа на усмивката ѝ и мириса на косата ѝ.
Есента обагри гората в алено и златисто. Артьом се върна веднага щом можа, след като отсъстваше от клиента за няколко дни. Вървеше към къщата ѝ, а сърцето му биеше в унисон с шумоленето на падналите листа под краката му. Но колкото повече се приближаваше, толкова по-тежко ставаше то. На портата висеше голяма, лъскава ключалка за хамбар. В прозорците нямаше светлина.
“Ами какво очакваше, глупако? – Помисли си с горчивина, като опря чело в студените решетки на оградата. – Такава жена… Разбира се, тя не чакаше някакъв скитник, безделник. Намерила си е някой по-добър, по-уважаван.
През лятото беше изкарал добри пари и беше спестил прилична сума. А сега му се струваше, че това е ненужна, безполезна хартия. Нямаше за кого да ги похарчи и нямаше какво да прави. Отново беше сам, като самотен клон, огризан от есенния вятър.
С тежка въздишка той се канеше да си тръгне, когато изведнъж очите му зърнаха нещо малко, бяло, завързано за скобата на ключалката. Беше обикновена найлонова торбичка, а в нея имаше лист хартия, сгънат няколко пъти.
Сърцето му трепна. С треперещи пръсти той разгъна бележката.
“Артьом, ключът е под здравеца, както се договорихме. До събота съм в града при сина си. Хладилникът е пълен. Чакам. Твоя, Алиса.”
Той поднесе хартията към устните си и стисна очи, усещайки как по бузите му се търкалят предателски, щастливи сълзи. След това се втурна към верандата, намери студения ключ под саксията с цветя и се втурна обратно към портата.
Той вече не бързаше. Просто вкара ключа в ключалката, завъртя го със силно, щастливо щракване и влезе в новия си дом. Нейният дом. Тяхният дом. Знаеше със сигурност – размерът на щастието му най-накрая беше намерен.
