Разпозна я веднага.
Въпреки качулката, въпреки годините — скулите ѝ си бяха същите. Очите също, само че сега бяха по-тъмни, по-уморени. Поглед на човек, който е свикнал да боли и вече не пита защо.
И тя го видя. Замръзна на място.
— Не… това не е истина… — прошепна почти безгласно.
Той инстинктивно сведе очи.
Все едно ако не я гледа, миналото ще се върне обратно в тъмното.
Но не се върна.
— Васко?.. — гласът ѝ беше тих, но достатъчен, за да спре въздуха в гърдите му.
— Здрасти, Лили — отвърна.
Гласът му звучеше като чужд. Все едно излизаше от някой друг, не от него.
Преди двайсет години стояха пред кооперацията на баща ѝ.
Той държеше ръцете ѝ, тя — своя корем. Очакваха бебе.
Сънуваха панелка с балкон, люлка до прозореца, сладолед в неделя и радиоточката, пускаща новини, докато пелени съхнат в коридора.
После дойде инсултът на майка му. Болниците. Кредитите. Едни пари назаем, после още.
И накрая — арест. Присъда.
Кратка, но достатъчна да смачка всичко.
Лили му пишеше.
Той четеше.
Но не отговаряше.
Какво да ѝ каже? Че е провал? Че вече няма нищо? Че мрази себе си всеки ден?
След освобождаването — само тишина.
И Барон.
Куче от задния двор на автогарата, изоставено, с рана на хълбока и очи като неговите.
Оттогава бяха неразделни.
— Твое ли е кучето?
— Да. Единственото, което не ме изостави.
— Колко е старо?
— Почти на осем. Колкото време мина, откакто излязох.
Тя се загледа в него.
Дълго.
Все едно се опитваше да намери онова момче с белите кецове, което ѝ носеше баничка рано сутрин.
— Ще си тръгна. Не искам да те притеснявам.
— Не тръгвай. Не още.
— Няма смисъл, Лили. Миналото си е минало.
— Не съвсем. Има неща, които трябва да знаеш.
Той замръзна.
А тя прошепна:
— Синът ни…
— Какво?
— Загина. На деветнайсет.
Тръгна да те търси. И на пътя към София… го блъсна кола.
Загина на място.
Светът падна.
Васко седна обратно на кашона.
Барон се сгуши до крака му и леко го близна.
Но той не помръдна.
— Как се е казвал? — изрече почти без дъх.
— Иво. Беше като теб. Само че… по-добър.
Питаше за теб. Аз лъжех. После му казах истината. И той тръгна.
Мълчаха дълго.
Снегът валеше ситно, като прах.
— Аз го убих… — прошепна Васко.
— Не. Ти просто се изгуби. Светът го уби.
Минаха още няколко минути.
После тя се приближи и го попита:
— Имаш ли къде да спиш?
Той поклати глава.
— Само това куче ми остана.
— Тогава ела с мен.
— Лили…
— Не ме разубеждавай. Просто… стига вече сами.
Тръгнаха.
Тя — малко напред, обръщайки се да го провери.
Той — с Барон до крака.
Снегът падаше по-тихо.
И в гърдите му, между болката и срама, нещо дребно — топло и позабравено — отново се разпали.
Може би… не всичко е изгубено.
