— Това за мен ли е? — попита тихо.
Видях как Мелиса се вкамени. В очите ѝ проблесна сянка, която нямаше как да бъде скрита. Тя рязко се хвърли към Ема:
— Дай ми го! Това не е твое! — гласът ѝ прозвуча твърде остро.
Но Ема вече бе разкъсала края на плика. На пода падна снимка. Черно-бяла фотография, очевидно направена с телефон. На нея имаше млад мъж, поразително приличащ на Марк. Сърцето ми се сви.
— Боже мой… — прошепнах.
Ема ме погледна с широко отворени очи. — Бабо… това тате ли е?
Кимнах, но вътре в себе си знаех: това не можеше да е Марк. Или поне не в смисъла, че е мъртъв. На снимката мъжът изглеждаше жив, истински. Сякаш снимката бе направена вчера. А Марк бе погребан преди шестнадесет години…
С треперещи ръце Ема извади писмото. Започна да чете на глас, а гласът ѝ се пречупи:
„Ема, прости ми, че не съм до теб. Жив съм, но не мога да се върна. Един ден ще узнаеш истината. На никого не вярвай, особено на нея…“
Думата „нея“ беше подчертано два пъти.
— За кого става дума? — повдигна очи Ема.
Всички знаехме. Но Мелиса извика:
— Стига! Това е измама! Аз само исках да имаш истински празник, не слушай тези глупости!
Гласът ѝ трепереше.
Направих крачка към нея. — Откъде взе това писмо? — попитах студено.
Мелиса отстъпи към вратата, ръцете ѝ трепереха толкова, че чантата едва не падна.
— Вие… вие не разбирате. Ако бях казала по-рано… — тя замълча, захапа устната си.
Ема пристъпи напред, сълзи се стичаха по лицето ѝ. — Мамо! Ти си знаела, че татко… е жив?
В стаята настъпи тишина. Въздухът натежа. Мелиса отвърна поглед.
— Знаех, че е оцелял след инцидента. Но после… изчезна. Отведоха го. Не му позволиха да се върне. Той отказа една сделка, която му предложиха на работа. Хора с власт не му простиха. А аз… аз замълчах.
Усетих как гневът ме залива. Шестнадесет години живях като вдовица, отглеждах внучката си в лишения, а моят син през цялото време е бил някъде там.
Ема изкрещя през сълзи:
— Ти тичаше след богатите мъже, докато знаеше, че татко е жив!
Мелиса наведе глава, безсилна да се оправдае.
Прегърнах Ема. Тялото ѝ трепереше.
— Чуй ме, мила, — прошепнах. — Ще го намерим. Ако е жив, ще го намерим.
Ема кимна, изтривайки сълзите си. — Трябва да знам истината.
Мелиса вдигна очи. В тях имаше отчаяние и съжаление.
— Имам един адрес, — призна тихо. — Но ако отидете там, ще е опасно. Няма да позволят лесно да го видите.
Ема измъкна листчето от ръцете ѝ, вече решена. В очите ѝ нямаше и следа от дете — беше млада жена, твърдо решена.
Същата вечер останахме двете на кухненската маса. На масата лежаха снимката и писмото. Стените сякаш подслушваха мълчанието ни. Ема гледаше към тъмната улица и прошепна:
— Бабо, ако наистина е там… никога няма да му простя, че не дойде за мен. Но трябва да го видя.
Стиснах ръката ѝ. — И ще го видиш. Заедно.
Мелиса си тръгна, оставяйки след себе си скъпия парфюм, бляскавата рокля и разбитата лъжа.
Не знаех какво ни чака на този адрес. Но едно бе ясно: абитуриентският бал вече не беше просто празник. Той бе началото на пътя към истината, пазена в тайна шестнадесет години.
И в този миг за пръв път от толкова време усетих не страх, а надежда.
