Събуди ме позвъняване от непознат номер. Не вдигнах. Звънна още два пъти, после получих съобщение: „Ти сама го пожела“.
Излязох в малко кафене наблизо, поръчах чай и сандвич. Докато чаках, си помислих: колко години живях така, сякаш без него не съществувам? А някога мечтаех да отворя малка сладкарница, да пека пайове, а не да броя секундите до следващата му забележка.
По обяд ми се обади стара колежка — Мария:
— Анна, в града ли си? Трябва ми човек в благотворителната столова. Да готви и да раздава храна на бездомните.
Съгласих се без да мисля.
Столовата беше в стара сграда в покрайнините. Миришеше на пресен хляб и гореща супа. Хората идваха в износени дрехи, но в очите им имаше повече искреност, отколкото у всичките бизнес партньори на Петър, взети заедно. Слагах храна, усмихвах се, задавах въпроси. За първи път от много време дишах свободно.
Седмица по-късно, когато вече бях свикнала да ставам рано и да пека питки за столовата, вратата се отвори — и видях него. Петър.
Нямаше идеално изгладена риза, нито луксозен часовник. Сакото му беше чуждо, яката — смачкана, лицето — уморено. В ръцете си държеше пластмасова чиния.
— Ти? — гласът му беше тих, почти без сили. — Анна… тук ли работиш?
— Не — отвърнах спокойно. — Финансирам тази столова.
Той примигна, сякаш не разбираше. После погледна супата в чинията си.
— Уволниха ме — прошепна. — Партньорите… ме изоставиха. Не знаех къде да отида.
Погледнах го и не видях мъжа, когото някога обичах, а човека, който години наред ме пречупваше. А сега стоеше пред мен — пречупен самият той.
— Яж — казах. — Отиди, седни.
Вдигна поглед към мен, и за първи път в очите му нямаше надменност.
— Може би ние… — започна, но го прекъснах:
— Петре, сега ти си един от хората, на които помагаме. И това е всичко, което има между нас.
Обърнах се към масата, където други ме чакаха. Те благодариха, усмихнаха се, споделиха истории. И аз за първи път почувствах, че живея своя живот.
Петър яде мълчаливо, остави празната чиния и излезе, без да се сбогува.
Знаех — никога повече няма да се върне такъв, какъвто го познавах. И не ме интересуваше.
Защото отсега нататък в живота ми има място само за тези, които ценят топлината, а не я презират.
