– Мамо, тръгвам си. Не мога повече да живея така. Омръзна ми да седя без работа – каза Сергей, като спря, за да сложи нещата си в пътната чанта. – В селото отдавна няма работа. Всички са се изнесли, няма с кого да си поговорят. Ще отида в града. Може би там животът ще се подобри, кой знае.
Майка му, Наталия Петровна, замръзна, държейки купата с тесто, която се готвеше да разточи.
– Сергей, какво ще кажеш за мен? Защо ме оставяш на стари години? А Марийка? Толкова много се обичахте. Свърши ли това? – попита тя тихо, като погледна сина си.
Сергей въздъхна и спря за миг.
– Мамо, на колко години си? Ти си силна, ще се справиш и без мен. А Мария… Защо ще иска мъж без пари? Какво мога да й предложа? Пени и стая в общежитието? Разделихме се преди една седмица. Скарахме се. Добре, мамо, вече купих билета.
Наталия Петровна седна на един стол, покри лицето си с носна кърпа и тихо заплака.
– О, сине мой… Защо ме оставяш сам? Как мога да бъда без теб?
Сергей заминава, оставяйки майка си в селото. Отначало той се обаждаше често и два пъти изпращаше пари. В гласа на сина му се чуваше надежда: нещата започваха да се подобряват. Наталия Петровна се радваше на успехите му, но копнежът по единственото ѝ дете не я напускаше.
Вечерта, след като сложи чайника, тя отиде до стената, на която висеше стара снимка. Младата Наталия в карирана рокличка държеше на ръце малкия Сергей, а до нея стоеше съпругът ѝ Василий – широкоплещест, с лъчезарна усмивка. Наталия въздъхна, прокара пръсти по стъклото. Василий беше починал преди петнайсет години и сега тя беше съвсем сама.
Размишленията ѝ бяха прекъснати от силно почукване на вратата.
– Кой е там? – каза Наталия Петровна, като избърса ръцете си в престилката. “Може би съседката Зоя” – помисли си тя и тръгна към вратата.
Но отвъд прага стоеше Мария с голям вързоп в ръце.
– Мария? Вие?” Наталия Петровна замръзна от изненада.
– Здравей, леля Наташа… Прости ми, че дойдох. Ако не беше мама, нямаше да се притеснявам… – Мария се разплака и сълзите ѝ се разпиляха по пакета. – Това е внукът ти, Андрей, синът на Сергей. Мама ни изгони от къщата. Каза ни да не се връщаме. Не знам къде да отида…
Наталия Петровна въздъхна, после прегърна момичето.
– Защо стоите на прага? Ще замръзнеш с Андрюша. Хайде да влезем вътре.
Тя въведе Мария в стаята и ѝ помогна да свали палтото си.
– Боже мой, Андрюшка… Внук… – Наталия Петровна внимателно разгъна одеялото. Едно малко момченце я гледаше – като две капки вода, подобно на Сергей в детството му.
– Леля Наташа, съжалявам… Наистина няма къде да отида. Сергей дори не знае, че има син. Опитах се да му се обадя, но той си смени номера. А когато си тръгна, ме помоли да дойда с него, но аз не отидох – каза Мария през сълзи.
– Тихо, скъпа моя, не плачи – решително каза Наталия Петровна. – Ще живееш с мен. Не ходи никъде. И ще разкажа всичко на майка ти!
В рамките на един ден животът в къщата вече кипеше. Наталия подреди стая за Мария и бебето, донесе вещите ѝ и се скара на майката на момичето.
– Как можеш да изгониш дъщеря си и детето си?! Къде е съвестта ти? – възмути се тя по телефона.
Времето минаваше, а в къщата ставаше топло и уютно. Наталия не можеше да се нарадва на внука си: очите на Сергей, малките му пръстчета бяха същите, дори се прозяваше по същия начин.
Една вечер телефонът иззвъня. Беше Сергей.
– Мамо, аз съм на почивка почти един месец. Скоро ще се върна. Кажи ми, знаеш ли нещо за Мария? Тя много ми липсва. Разбрах, че обичам само нея.
Наталия се усмихна.
– Ела, сине. Имам добри новини за теб.
Няколко седмици по-късно Наталия среща сина си на гарата. Сергей изглеждаше по-възрастен, по-силен и по-уверен.
– Отидохте ли при Мария? Тя у дома ли е? – Той попита развълнувано, като се насочи към автобуса.
– Направих го, сине. Вкъщи. Чака те – отвърна Наталия и се усмихна.
Един час по-късно влязоха в къщата. Наталия умишлено се забави с ключовете.
– Мамо, отнемаш твърде много време! – Сергей се канеше да ѝ помогне, когато вратата се отвори.
Мария стоеше на вратата с бебето в ръце. Сергей замръзна, а чантата му падна на пода с трясък.
– Ето, Серьожа, Мария. А това е Андрюшка, твоят син – обяви Наталия с усмивка.
Сергей отиде при Мария и прегърна нея и бебето. Дълго време не можа да каже нищо, само им се усмихваше.
Три месеца по-късно Мария и Сергей се женят, а още един месец по-късно Андрей е кръстен. На тържеството присъства майката на Мария, която е получила прошка заради детето.
Сергей остава в селото, намира си работа, а по-късно открива свой собствен бизнес. Семейството се премества в отделна къща, но недалеч от Наталия Петровна. Няколко години по-късно на Сергей и Мария се ражда дъщеря – копие на майка им. Тя е кръстена Наташа в чест на баба си.
Така Наталия Петровна отново открива смисъла на живота, заобиколена от внуци, деца и щастие.
