Злата избърса челото си, по което се стичаше пот, и погледна слънцето, което бързо изчезваше зад хоризонта. Денят беше изморителен: работа, пазаруване, готвене, а след това и шестте акра във вилата, където всяко легло сякаш изискваше различен подвиг.
– Златочка, скъпа? – в телефона прозвуча примамливият глас на Татяна Николаевна. – Ти си във вилата, нали?
– Да, току-що пристигнах с Валера – отвърна Злата и усети как гърбът ѝ се напряга. Беше предвидила това, което щеше да последва.
– Това е страхотно! Ще поливаш ли доматите ми? Толкова е горещо, че горките ми домати са изпочупени. И пак ме боли кракът, не мога да отида на лекар до утре…
Злата стисна очи. Допреди месец Татяна Николаевна я подтикваше с почти театрален ентусиазъм:
– Златочка, скъпа! Имаш много земя, която стои без работа! Дай ми няколко легла, мънички, буквално! Ще направя всичко сама, кълна се! Никакви грижи за теб – всичко за душата ти, чиста зеленина за трапезата…
Злата се поддава на убежденията на съпруга си Валери (“Е, не бива да скучае в града, нека е на чист въздух!”), не иска конфликт и се съгласява.
Тя разпределила не най-лошия парцел и сега на него спокойно растат “бичи сърца”, краставици, моркови – гордо наричани “зеленчуковата градина на мама”.
– Татяна Николаевна, – започна предпазливо Злата, – съгласихме се, че ти сама си го посадила, значи сама трябва да се грижиш за него. Аз едва се справям със собствения си парцел.
– Ами, Златочка, това е въпрос на минута – да поръсиш с вода! А аз почти не мога да се движа… Валери няма ли да помогне?
Злата въздъхна тежко. Както винаги, в такива моменти Валерий магически изчезваше – или проверяваше барбекюто, или се занимаваше с колата.
— Он занят. Хорошо, полью. Но последний раз, договорились?
– Разбира се, разбира се, ти си моето добро момиче! – Татяна Николаевна продължи да говори, докато Злата не загуби съзнание.
На следващия ден, докато Злата пълзеше през ягодовите редове, телефонът отново иззвъня.
— Златочка, я тут подумала… у меня, по-моему, тля на огурцах! Или это не тля, а просто листочки такие? Я в интернете читала…
– Татяна Николаевна – хладно отвърна Злата, – заета съм. Аз съм на лехата с ягодите, не мога да видя твоята.
– Елате тук за минута! Не спя през нощта, притеснявам се за реколтата…
Злата стисна зъби, изправи се и се отправи към ъгъла на майка си. Там, разбира се, нямаше акари.
– Всичко е наред. Листата са чисти.
– Благодаря ти, скъпа. И ако искаш да видиш дали плевелите растат в ъгъла… Само малкоһттр://….
Това беше последната капка.
– Татяна Николаевна – каза Злата, – няма да плевим. Разбрахме се: това е твой парцел, ти си го избрала, ти се грижиш за него. Аз поливах вчера, защото беше горещо. Но аз не съм наета да бъда твоя градинарка.
От другата страна се чу пауза. После се чу рязко изкашляне.
– Как говориш с мен, Злата? – гласът ми стана бодлив. – Аз съм майката на съпруга ти! Аз само помолих за помощ… Валерочка! Чуваш ли как жена ти ми говори?!
– Той си е отишъл! – Злата изръмжа, но се обърна и видя Валери.
Той стоеше с клещите за въглища в ръка, а лицето му издаваше притеснението му: беше чул всичко.
– Мамо, не започвай… – каза той, като взе телефона от жена си. – Злата е права. Знаеш, че и без това й е достатъчно трудно. Лекарят ти каза да се грижиш за краката сиһттр://….
– О, значи сега съм в тежест? – Майката повиши глас. – Вземете си леглата! Аз ще умра от глад в моята къщичка – няма да преча на никого!
– Мамо, стига вече театър! – Валери набърчи нос. – Никой не те гони. Злата е уморена, това е всичко. Добре, сам ще я полее. Съгласен ли си?
– Ти?” – тонът му се смекчи, но все още бе изпълнен с негодувание. – Е, добре. Само не забравяй, иначе ще пресъхне там.
Той се сбогува и върна телефона на жена си. Злата стоеше със скръстени ръце и гледаше съпруга си с каменно лице.
– Валер, това не е начинът. Поливаш веднъж и това е всичко. Утре ще ти каже да провериш доматите, вдругиден – да плевиш, после – да береш. Това не е помощ, това е прехвърляне на отговорността.
Валерий потърка носа си и въздъхна.
– Разбирам те, Злат. Просто… ако откажа, тя ще започне да се оплаква на всички, ще каже, че сме я изгонили от градината, че си ужасна снахаһттр://….
– Валера – Злата се приближи. – Тя е възрастна. Искала е легла – взела ги е, обещала е да се грижи за тях – не го прави. Не е по наша вина. Нямам нищо против да помогна веднъж, но няма да бъда момче за поръчки. Или ти ще й кажеш сега, или аз ще го направя. Но тогава това е съвсем друг разговор.
Валери мълча дълго, гледайки ту добре поддържаните лехи на Злата, ту гъсталаците в ъгъла на майка си. После извади телефона си.
– Мамо – каза той уверено, – трябва да проведем сериозен разговор за зеленчуковата ти градина. Без да се обиждам. Тя не върви според споразумениетоһттр://….
Какво му отговори, Злата не чу. След минута Валерий спусна ръката си с телефона.
– Тя закачи слушалката. Каза, че не иска нищо повече от нас. Никаква помощ повече, никакви легла повече.
Злата не каза нищо. Погледът ѝ не отразяваше гняв, а умора. Валери потърка косата си с ръка.
– Ще трябва да ти се обадя, да ти обясня всичко…
– Не го правете. Тя не иска обяснение. Тя иска отстъпки. Готов ли си отново да отстъпиш?
Той замръзна, загледан в черния екран. Беше ли готов за вечната игра на жертвоприношение?
Той премести поглед към обраслата зеленчукова градина на майка си. Символ на едно необуздано слово.
– Не – издиша Валери. – Не съм готов. Прав си.
Мина една седмица.
Вилата изглеждаше по-тиха от обикновено. Нито едно обаждане от свекърва ѝ. Валери проверяваше телефона по-често, отколкото му се искаше да признае, но Злата спокойно работеше в градината.
Тя вече е изкопала бившия “кът на мама”, изтръгнала е останалите зеленчуци и е засяла парцела със сидерати.
– Виж какво донесоха – Валери излезе на верандата с една кутия.
Вътре, във вестника, бяха прилежно подредени краставици и няколко малки домата “Булско сърце”. На дъното имаше бележка:
“Валери, Злата. Тъй като моите лехи са бреме за вас, изпращам реколтата обратно. Правете с нея каквото искате. Т.Н.”
Никакво “скъпи”, никакъв намек за топлота – само суха констатация.
– Толкова за “реколтата” – усмихна се Злата. – Символично отмъщение.
Валери мълчеше. В гърдите му се загнезди буца вина.
– Обаждах й се. Тя не вдига. Леля Луда каза, че е била изтласкана от семейството…
– Така че сега това е тиха неприязън – Злата вдигна кутията. – Какво ще правим по въпроса?
– Ще го изхвърлим – каза Валери кратко. – Не искам да го ям.
– Не, не е нужно да го изхвърляш – каза спокойно Злата. – Аз ще направя окрошка. А доматите ще използвам за салата. А на бившата зеленчукова градина през пролетта ще засадим слънчогледи. Или тикви. Нещо леко. И радостно.
Татяна Николаевна повече не се обади. Но слуховете от нея се разпространиха в семейството като отровни мигли.
Злата вече не се ядосваше. Тя просто въздъхна – и се върна на работа.
