Сергей се появи на прага с кутия в ръце, от която надничаше космат нос.
– Виж, изненада! – съобщи той щастливо, протягайки кученцето. – Сега ще си имаме приятел!
Олга замръзна. Лицето ѝ пребледня, а устните ѝ се свиха в тънка линия. Думите заседнаха в гърлото ѝ. Всички предишни приказки за лошото време, за страха ѝ от отговорността, сякаш бяха изтрити от съзнанието на съпруга ѝ.
– Успокойте се, не крещете. Остави ме да спя – подхвърли той раздразнено, без да забележи вцепенението ѝ.
Тази нощ сякаш нещо се беше счупило в нея. Последната надежда, че той ще се промени, беше изчезнала. Тя разбра, че всичко ще си остане същото. Той взема решенията си сам, а тя се грижи за тях.
Тя отново беше пленница на необмисленото му желание. На сутринта, подпухнала от сълзи, с празен поглед, тя взе решение – не заради себе си, а заради Бони. Свърза се с доброволците в приюта.
Няколко дни по-късно е намерено добро семейство с частен дом. Опитни, грижовни хора, готови да приемат животно.
Олга подкара Боня към тях. Кучето с радост скочи в колата на новите си стопани. Жената сдържаше сълзите си, но вътрешно усещаше, че няма друг изход.
Тя излъга Сергей – каза, че кученцето е в беда, и го заведе на преглед.
На следващия ден Сергей случайно вижда снимка в телефона ѝ: Боня на тревата, щастлива, доволна.
– Какво, по дяволите, е това?! Къде е кучето ми? – изрева той.
– Тя е с новото си семейство. Там й е добре, Сергей… – Олга се опита да обясни, но гласът й заглъхна в неговия вик.
– Ти ме предаде! Открадна ми приятеля! – Лицето му беше изпълнено с гняв. – Как смееш?!
Той не попита, като куче. Не се зачуди защо Олга е направила това. Само обидата, гнева, собствеността си.
– Ти ме предаде! Никога няма да ти простя! – Той продължаваше да тиражира.
– Дори не си я разхождал! Не сте я хранили, не сте я лекували. Всичко правех сам! – Олга изкрещя със съкрушен глас.
– Лъжец! Играх си с нея! – Той крещеше. – А ти… я изхвърли като боклук!
– Подавам молба за развод. Ти съсипа всичко, не аз – гласът й беше спокоен, дори леден.
Сергей замръзна. Юмруците му трепереха от гняв. Не можеше да повярва на това, което беше чул.
– Наистина ли…? След това? Ще те съдя за всичко! За апартамента, за колата! Ще умреш сам!
– Вземи го – каза тя просто. – Апартаментът, колата, обещанията и правото ти да не правиш нищо. Вземи всичко. Но не можеш да си върнеш Боня. Нито пък аз.
Тя тръгна към спалнята, без да тича – спокойно, сякаш го прекратяваше.
– Не съм приключил с теб! – Той изръмжа и направи крачка напред.
Тя спря на вратата и го погледна. Погледът ѝ беше празен, без омраза. Само изтощение и край.
– Всичко свърши, Сергей. В момента, в който спря да гледа на Бона като на живо същество и на мен като на човек. Първо ще подам молба за развод.
Вратата се затръшна зад нея. В апартамента настъпи тишина.
Сергей стоеше в празната всекидневна, в която преди се разхождаше червеното куче. Гневът се изпари, отстъпвайки място на празнотата. За пръв път осъзна, че не е загубил кучето. Беше изгубил това, което го правеше важен: контрола, властта.
На следващия ден Олга събира куфара си и заминава за дома на родителите си. Няколко месеца по-късно бракът им е официално разтрогнат и имуществото им е разделено.
Тя не спори, не търси обезщетение. Просто си тръгна мълчаливо.
След известно време тя вижда Сергей на детската площадка да си играе с ново кученце, което също кръщава Боня.
– Може би сега ще успее да се справи? – помисли си тя със затихваща надежда.
Но илюзиите бързо се стопиха. Още след няколко седмици Сергей започна да прехвърля грижите за кучето.
– Така или иначе отивате за хляб, нали? Вземи и нея със себе си, разходи я”, казваше той сутрин.
– Днес се разхождаш сам, нямам сили след работа”, казваше той вечер.
Той прехвърля всички свои задължения – храна, ваксинации, лечение – отново върху Олга. Самият той смяташе, че “петминутен разговор на дивана” е грижа.
Собака скакала по квартире, одичав от нехватки внимания и движения.
Тя се опита да протегне ръка:
– Серж, срокът на ваксината й е изтекъл, трябва да отиде на ветеринар.
– Ще ви заведа по-късно. Не сега. Ще бъде добре – каза той.
– Тя ме кара да закъснявам всяка сутрин! Казахте, че ще я разхождате!
– Заспах. Утре със сигурност, честно казано.
По-късно го забелязва да пуска Боня сам на улицата.
– Нима сте се побъркали?! Тя е сама, без каишка, без намордник! Това е центърът на града!
– Успокойте се. Тя е умна, ще се върне – промълви той, като не откъсваше очи от телефона.
Боня все по-често седеше до вратата, отегчен, гледаше към входа и чакаше обич, която не идваше.
Олга я разхождаше, почистваше след нея, водеше я на лекар. Тя се надяваше, че той ще разбере, ще я оцени, ще се включи.
Но той само се оплакваше от нейните упреци. А недоволството на Олга растеше, натрупваше се, натежало в гърдите ѝ като камък.
Решителният момент настъпва през нощта. След мазния котлет, който Сергей му беше дал, кучето беше разстроено. Петте минути разходка преди лягане не помогнаха.
Бона се разболява през нощта. Повръщане. Диария. Не успяла да стигне до пелената навреме.
Олга плачеше и почистваше в кухнята, а от спалнята се чу глас:
– Какво е отново? Успокойте това куче!
И тази нощ Олга разбра: не ставаше дума за кучето. Дори не ставаше дума за Сергей. Ставаше дума за нея – за това, че е позволила да се отнасят така с нея. И тя реши, че повече няма да го направи.
