Щом Татяна прекрачи прага на апартамента на Сергей, гласовете в коридора я спряха. От кухнята се чуваше разговор – Сергей и свекърва ѝ. Думите, които чу, я пронизаха със студенина.
Главата и тялото я боляха. Следобедният шеф, като я погледна, каза съчувствено:
– Танюш, изглеждаш ужасно. Върви си вкъщи, почини си малко. С документите ще се справим по-късно.
Татяна никога не си е представяла, че вкъщи ще чуе не тишина, а разговор за живота си. Едва завъртяла ключа, тя влезе и замръзна на входа.
– Сине, докога ще търпиш това? Тя изобщо не може да се мери с теб – гласът на свекърва ми прозвуча ясно.
Таня притисна се до стената, сърцето й биеше като обезумяло.
– Права си, мамо – отвърна Сергей, а в гласа му се долавяше твърдост, каквато досега нямаше.
– Това е добре! Говорих ти от години, виж те! Постоянно си сам. Винаги тича наоколо, на работа, вкъщи, просто се излежава или говори по телефона с приятелите си. Къде си ти в нейния живот?
Татяна притисна длан към устата си. Думите сякаш я удариха физически. Три години съвместен живот, спестявания за нов апартамент – и сега я наричат “липсваща съпруга”?
– Мисля, че е време за промяна – каза Сергей спокойно. – Сякаш сме непознати.
– Ето! Най-накрая го получихте! Огледайте се наоколо – Вера от съседната къща, умна, възпитана. Или пък Альонка, която работи с чичо Миша. Жени, с които можеш да разговаряш и да се отпуснеш.
— Мне пока как-то неловко…
– Каква е голямата работа? Никой не казва, че трябва да се разведете веднага. Просто се разходете. Отиди на кино. Огледайте се. Държиш се така, сякаш Таня е единствената жена на света.
– Предполагам, че наистина държа твърде много на нея, а тя… тя дори не забелязва.
Татяна не можеше да повярва, че това е съпругът ѝ. Човекът, с когото бяха направили планове. А сега – да обсъжда други жени с майка ѝ, зад гърба ѝ.
– Точно така! – Свекърва ми продължи с триумф. – Винаги съм казвала, че заслужаваш нещо по-добро. И коя е тя? Нищо особено. Нито външен вид, нито ум, нито талант.
– И боршът ѝ – помните ли? – Сергей се засмя. – Кисел за рождения ден на баща ми!
Смехът прозвуча като удар в лицето. Таня се дръпна назад и под краката ѝ заскърца дъска. В кухнята настъпи тишина.
– Кой е там? – попита свекървата предпазливо.
Татяна излезе от сянката. Сергей се изправи, пребледнял. Свекървата замръзна, с чаша в ръце.
– Таня? У дома ли си? – опита се да се усмихне на свекърва си.
– Пуснаха ме. Болест – тихо отговори Таня.
– Беднякът! Чай?
– Няма нужда – Таня погледна само Сергей. – Чух всичко.
Тишина. Сергей погледна встрани, избягвайки погледа ѝ.
– Не е хубаво да се подслушва – първа заговори свекървата.
– Нормално ли е да говорите за жена си зад гърба ѝ? “Сива мишка”, “няма интелект, няма красота” – напомни му Таня, а гласът ѝ трепереше.
Сергей най-накрая я погледна. Нито сянка на вина. Само умора и раздразнение.
– Защо? Не е ли така? Престанете да се държите така, сякаш всичко е наред. Просто не искам повече да живея в този… театър.
– Значи наистина щяхте да ме замените? – попита тя, не вярвайки на собствените си уши.
– Не драматизирайте – каза той. – Просто вече не сме подходящи един за друг. Винаги си на работа. Аз съм винаги сама.
– Защото спестявахме! – отвърна тя. – Спестявахме за апартамент, а ти ме помоли да поема допълнителна работа!
– Всичко това е глупост. Сега всички живеят по различен начин. Наслаждават се на момента. А ние? Работим и спим.
– Можеше поне да поговориш с мен – прошепна Таня. – А не да говориш с мама за това как да ме промениш.
– Истерията започва – въздъхна шумно свекървата.
– А ти – замълчи! – Таня изведнъж избухна. – От три години не ме приемаш. А сега се радваш, че синът ти е решил да разруши всичко?
– Не смей да говориш така с майка ми! – изкрещя Сергей, като удари по масата. – Ето, мамо, виждаш ли? Нито капка уважение!
Това се превърна в смисъл. Таня влезе в спалнята. Грабна куфара си.
– Какво правиш?! – Сергей изкрещя, появявайки се на вратата.
– Напускам. Не искам да живея на място, където трябва да си извоювам правото да бъда себе си.
– Върви, ако си толкова горд! – изкрещя свекърва ми от кухнята.
– Мамо, почакай – подхвърли Сергей, но Таня вече събираше багажа.
– Защо се притеснявате? Просто си говорихме. Така правят хората.
– Не всички от тях. Само тези, които не се интересуват от съпругите си, от любовта, от семейството – каза Таня и закопча ципа на чантата си.
– Какво семейство сте вие? – Сергей изкрещя гневно. – Няма деца, няма уют! Само работа и уморено лице!
Таня замръзна като препънат камък. Тези думи я пронизаха повече от всеки друг удар.
– Значи това си мислил през цялото време – каза тя, сякаш на себе си, а не на него. – А аз бях наивна, вярвайки, че заедно продължаваме напред. Че временните трудности са нещо нормално, ако ме обичаш. Че ти… наистина ме обичаш.
Тя бавно свали пръстена от пръста си и го постави на най-близкия стълб.
– Таня, почакай – Сергей погледна пръстена объркано. – Не си прави прибързани заключения, добре?
– Какво е съпротивлението? – тя закопча куфара с едно щракване. – Вече си взел решението си. И майка ти го е взела вместо теб много отдавна. Вече не ми е тук мястото.
– Къде ще отидете? – В гласа му нямаше загриженост, а само раздразнение.
– Това вече не е твоя работа – прекъсна го Таня.
Влезе в стаята и огледа пространството, в което беше прекарала три години. В този апартамент нямаше нищо нейно. Дори завесите в коридора бяха избрани от свекърва ѝ. Дори спалното бельо, което беше донесла, беше “проверено”. През цялото това време Таня се чувстваше като гостенка.
На излизане тя сложи ключовете си на рафта в коридора. Сергей препречи пътя.
– Почакайте малко! Защо не изчакаме до утре? Ще се успокоим, ще го обсъдим.
– Какво точно има да се обсъжда? – Таня го погледна в очите. – Как ти и мама намирате заместник на мен? Как вие двамата се подигравате с мен и моя борш? Или как ме наричате загуба на място?
– Не съм казал, че сте нищоһттр://…..
– Не? Какво е “без красота, без талант, без интелект”? – Гласът ѝ се разтрепери, но тя издържа. – А боршът? Спомняш ли си изобщо този ден? Имах треска, но все пак станах и сготвих, защото беше рожденият ден на баща ти. А сега си го спомняш като шега?
Сергей погледна встрани. За секунда в лицето му проблесна нещо като срам. Но то веднага изчезна.
– Таня, хайде. Не започвай шоуто. Ние сме възрастни.
– Да, възрастни – каза тя спокойно и се отдръпна от него. – Ето защо си тръгвам. Тъй като съм статист.
– Точно така! – прозвуча от кухнята. – Пътят е чист! Той ще си намери нормално момиче с ръце, а не с амбиции!
Таня се обърна бавно към кухнята. После погледна към съпруга си с надеждата, че той ще каже някоя дума в нейна защита. Но той мълчеше, загледан в пода.
– Довиждане – каза тя накратко и излезе през вратата.
Навън валеше. Таня вдигна яката на палтото си, пое си дълбоко дъх и набра номера:
– Лиз, здравей… Мога ли да дойда? Точно сега… Не, не е наред. Мисля, че съм оставила съпруга си.
В автобуса телефонът трепереше в ръката ѝ – Сергей се обаждаше отново и отново. Тя не отговаряше. Вътре беше празно. Не беше наранена, не беше уплашена. Просто беше празна.
“Защо не съм го виждал преди?” – помисли си тя, гледайки напоените стъкла. През всичките тези години наоколо е имало мъж, който се е срамувал от нея. Който нямаше сили да говори честно. Който предпочиташе да клюкарства с майка си, вместо да говори с жена си.
В дома на Лиза я посрещнаха с прегръдки и горещ чай. Приятелката ѝ слушаше мълчаливо.
– Честно? Винаги съм имала чувството, че свекърва ти е недоволна от теб – каза Лайза. – Но да имаш Сергей… зад гърба си, по този начин? Уф!
– Знаете ли кое е най-лошото? – Таня се взираше в чашата, сякаш беше ледена дупка. – Прецаках всичко. Работих, уморих се, забравих да живея… Опитвах се само заради нас, заради бъдещето.
– Не, Таня! – възмути се Лиза. – Ти си работила здраво за двамата! А той дори не си отвори устата, за да каже, че не му харесва. А после – зад гърба ти обсъжда как да ти намери заместник. Като момче! Само че е страхливец.
Телефонът вибрира отново. Таня вдигна:
– Да, Сергей. Не, няма да се върна. Нито днес, нито утре. Нямаме какво повече да си говорим. Всичко вече е казано… Какво? Къде съм? Това също не е твоя работа. Довиждане.
Тя прекъсна разговора и се обърна към Лиза:
– Помниш ли, че ми предложиха място в Краснодар? Тогава, в новия филиал. Отказах. За него.
— Е, да?
– Ами ако не е твърде късно? – Таня се усмихна за пръв път през деня. – Нов град. Нова работа. И едно ново аз.
– Ето! Това вече е моята Таня! – Лиза се засмя. – Обади им се веднага! Хайде, хайде!
Таня извади телефона си и замръзна:
– Ами ако съжалявам за това?
– За какво? – чуди се Лиза. – За мъжа, който ти се смееше, докато ти се опитваше да дадеш най-доброто от себе си? За трите години, в които загуби себе си, за да ти е “удобно”? Таня, време е да живееш за себе си.
— Да, — кимна Таня. — Времето дойде.
Тя натисна правилния номер. Зад прозореца облаците започнаха да се разкъсват, пробивайки сивотата – първите слънчеви лъчи.
Може би това наистина е моментът. Чиста страница. Без да се опитвам да бъда “добра съпруга”, “удобна снаха”, “лесна работничка”. Просто бъдете себе си. И бъдете свободни.
