Елена научава, че съпругът ѝ заминава съвсем случайно. Току-що се беше върнала у дома по-рано от обичайното и хвана съпруга си да прави нещо нехарактерно за него – опитваше се сам да си събере нещата.
Няколко мига жената наблюдаваше мълчаливо как той неуспешно сгъва тениската и късите си панталони в чантата. Той изглеждаше толкова жалък, че Лена реши да се намеси.
– Позволете ми да ви помогна, това не е начинът, по който се прави! – Тя не можа да се въздържи и се приближи зад него. Мъжът толкова се уплаши, че скочи, макар че никога не се беше занимавал със спорт.
– Лена?!
– “Лена какво?” – тя бързо започна да сгъва вещите, които той бе успял да извади от гардероба. Мъжът дори нямаше време да се обясни. – Пак ли ще излизаш? Искаш ли да ти изпека палачинки за из път?
– Ами… не бих казал неһттр://….
– Добре, просто ще си сложа халат, защото тази рокля е неудобна.
Докато Лена си напяваше любимата си мелодия, съпругът ѝ преглеждаше рафтовете в търсене на нещо полезно. Знаеше, че апартаментът е собственост на съпругата му, и можеше да претендира само за това, което можеше да побере в чантата си.
– Ще бъдат ли достатъчни десет палачинки?
— Да…
– Кондензирано мляко или заквасена сметана?
– По-добре със заквасена сметана.
Лена вече отваряше бурканче със заквасена сметана, когато изведнъж реши да поясни:
– Къде отивате? Няма ли да се вкисне смятаната по пътя?
– Намира се точно зад ъгъла. В съседство.
Жената не разбра веднага значението на казаното. Но скоро, като се досети, тя спря.
– Чакай, сериозно ли говориш сега?
– Напускам. За някой друг. Искам развод. Благодаря за палачинките.
Той взе контейнера и тръгна към изхода, а Лена замръзна с шпатулата в ръка. Няколко минути по-късно, след като се опомни, тя избяга навън по халат, престилка и с нагорещен тиган. Но съпругът ѝ вече беше успял да натовари нещата ѝ в едно такси и си тръгна.
Когато се върна, установи, че тиганът е изстинал и заквасената сметана бавно се вкисва – от топлината или от нейното състояние.
– Той напусна… заради друга. И аз също му опаковах нещата…” – разплака се тя и разказа на приятелката си по телефона.
– Какво имаш предвид?!
Лена, която едва сдържаше сълзите си, разказа всичко.
– Той си е отишъл! Какво да правим сега?
– Живей като всички останали, Лена.
– Но не мога да го направя сам!
– Можете да го направите.
– Не!
– Отидете при сина си.
– Той е със семейството си, а аз съм отговорност.
– Затова си вземете куче.
– Той е алергичен…
– Това е всичко! Той си е отишъл! Какво значение има какво има там?
– Ами ако се върне? – попита Елена тихо.
Приятелят ми не се опита да ме убеди. Тя просто каза, че след петдесетте трябва да можеш да бъдеш щастлива независимо от мъжа.
Но думите не помогнаха. Елена продължаваше да търси вината в себе си: може би не му обръщаше достатъчно внимание. Може би не е трябвало да посещава курса за рязане.
– Мамо, стига толкова! – един ден синът ми се намеси. – Видях баща си – доволен е от живота си, купил си е нов костюм! А какво е състоянието на теб? Коса като слама, нокти… Погледни се!
Той й подаде парите.
– Вземете го. Похарчете го за себе си.
Елена отиде в салона, купи си плат за нова блуза, взе си парфюм с аромат на морски бриз – обичаше да сменя ароматите, когато в живота ѝ настъпваха промени.
И може би именно заради този аромат Василий я забеляза в автобуса.
– Парфюмът ти е невероятен… Коя марка е?
– Това е специален вкус. Той е съобразен с моето състояние. “Изобретателен”.
– Не съм чувал подобно нещо. Работя в магазин за парфюми.
– И вие сте парфюмерист?
– В известен смисъл. Как се казваш?
— Елена. Ой! Моя остановка!
Тя побърза да излезе и забрави за Василий… до следващия път, когато го видя.
– Добро утро, Лена!
– И към вас.
— Я давно вас заприметил.
– Очевидно не всеки ден срещаш интересни жени.
— А преди това ме возеше съпругът ми.
– А сега?
– Разведен.
– Значи вие също сте свободни?
Преди да спре, той попита за номера. Елена се помъчи малко, но го продиктува.
Мина една седмица, преди да се обади:
– Каня те на среща.
– Къде да отида?
– До моята къща.
– Не сте в Москва?
– Не, в предградията. Живея с майка ми – бившата ми остави апартамента на себе си и сина си.
— Ще си помисля.
Елена не се колеба дълго – празният апартамент и разговорът с кактуса я убедиха. Василий я посрещна и я заведе при себе си.
– Направо към дома?
– Защо да губите пари и време? Има вино, сирене, колбаси, салата.
Но едва Елена переступила порог, с кухни раздался голос:
– Вася, купи ли си кефир?
– Мамо, аз съм на гости!
– Гост без кефир не е гост!
– Лен, настани се удобно. Аз ще отида до магазина след малко.
В кухнята Елена беше посрещната от мършава жена на около седемдесет години и куче, приличащо на плъх.
– Добър ден…
— Ден.
– Можете ли да успокоите кучето?
– Той защитава любовницата си. Не се страхувайте.
– Какви са плановете ти за моя Василий? Искаш ли да се оженим?
– Не, просто съм на гости.
– Ето ме! Мамо, ето ти малко кефир. Леночка, запознай се с мама, Лариса Николаевна.
– Значи сте разведена? Съпругът ви е избягал от вас? Добре, добре, добре.
– Съжалявам?
– Просто го казвам както е. Предполагам, че си намерила някой по-млад.
– Между другото, аз не съм пенсионер.
– Работите ли? Надявам се, че с добра заплата? Даваме парите на мен, а аз ги спестявам.
– Василий, казахте, че сте парфюмерист.
– Ха! – засмя се майката. – “Той е охранител. Просто магазин с козметика.
Масата беше скромна: окрошка, хляб, сирене, колбас. Вместо вино имаше пакетче кефир.
– Защо не ядете okroshka?
— Не обичам.
– Какво ви харесва?
– Оливие.
– Това са същите глупости, само че разфасовките са различни. Трябваше да си донесеш свои.
– Какво можете да приготвите? – Василий се опита да замаже неловкостта.
– Всичко. Готвенето е моето хоби.
– Затова ни сготви нещо.
Елена нямаше време да отговори – на вратата се почука. Влезе тийнейджър.
– Здравей, баба! Здравей, татко!
– Леночка, не сядай. Донеси чинията, приборите за хранене…
– Съжалявам?
– Не се извинявайте, а бягайте в кухнята!
Лена се обърка, но стана и прибра чиниите. Нямаше да го измие.
Василий отиде в кухнята:
– Слушай, докато си тук, можеш ли да направиш палачинки? Санка ги обича.
– Не. Не днес.
– Лена! Какво става със спирачките?! – Майката отново извика.
– Василий… Благодаря ти за вечерта. Сега ще си тръгна.
– Какво ще кажете за палачинките?
– Друг път.
– Какво, тя вече си тръгва? – изкрещя старицата. – Дошла е, нищо не е направила и се е прибрала вкъщи! Нахално!
— До свидания, Лариса Николаевна.
Вкъщи Елена издиша:
– Това е уют… Искам да пека, искам да ям сладко… и никой не ми заповядва.
За пръв път от много време насам тя почувства, че да бъде сама не е проблем. Това е свобода. Може би е време да си вземе коте.
Василий се обади отново, дежурен на автобусната спирка. Но Лена вече не отговаряше. И тя знаеше със сигурност: по-добре сама, отколкото с хлебарките в главата на нечия майка.
