Четиричленен женски екип живее в строителна каравана. Люба беше начело на екипа – активна, енергична, винаги зареждаща с енергия както в работата, така и в редките моменти на почивка. Тяхната бригада за мазилки се смяташе за една от най-добрите, почти винаги на челно място в списъка.
На тясно легло до прозореца спеше Алия – тихо ориенталско момиче с нежни черти и тъжни очи. В далечния край на каретата имаше двуетажно легло, на което се бяха сгушили Варинка, весела, русокоса, ниска жена, и Галина, разведена жена, която беше оставила дъщеря си на грижите на майка си.
Всяка от тях имаше своя собствена история, своята собствена причина да бъде тук, на отдалечен строителен обект в планината Саян. Галина е останала сама с дете, Варя е от многодетно семейство, а Алия е избягала от принудителен брак – сега роднините ѝ са ѝ обърнали гръб.
Неочаквано Люба е извикана в столицата, за да учи. Не че го очакваше, но не отказа – кого другиго да изпратят, освен нея, най-активната? Със сълзи на очи опаковала нещата си и не взела нито една бригадна награда, макар че момичетата я убеждавали да го направи.
– Позволете им да останат с вас. В моя памет.
За нея е почти невъзможно да се върне на строителната площадка. Момичетата бяха тъжни не толкова заради Люба, а защото с нейното заминаване сякаш нещо се беше прекъснало.
През нощта светлината на фенерите от улицата проникваше във вагона и осветяваше редиците червени знамена над празното легло на Любина. Всяка от тях лежеше там, мълчалива, мислейки за собствените си мисли. Някъде далече имаше градове, плажове, а те бяха тук, сред планините на тайгата.
След като Люба си тръгна, останаха само тримата. Формално бригадирката сега беше Галина, по-възрастната и по-сериозната. Работеха както преди, изпълнявайки плана. Не искаха нови хора, затова се изненадаха, когато една вечер, уморени и изнервени, се прибраха вкъщи и видяха, че вратата на караваната им е отворена.
На леглото на Люба седеше непознато момиче с китара. Тя ги посрещна с широка усмивка, веднага удари по струните и запя нещо весело като поздрав. На стената вместо познатите дипломи и пендари имаше плакати: художници, модели, а в центъра – актриса в разкриващ се бански костюм. Пендалите лежаха в смачкана купчина на масата.
Алия побледнела.
– Свалете го веднага – посочи тя стената.
– Каква е голямата работа? – обърка се гостът. – Донесох го специално, за да озари това мрачно място.
– Свали го – казах аз! – Алия се приближи до стената.
Непознатата закри образите с гърдите си:
– Не го докосвайте! Това е моето легло! Шефът ми каза, така че си го украсявам, както си искам.
– Това е обща каруца – намеси се Галя. – Трябваше поне да попиташ…
– Какво да питаме? Всеки има нещо различно. Алиа има килим с лебеди и нищо.
Те се скараха. Момичетата ги разделиха. Алиа се отдръпна, седна на леглото си и се обърна. Варвара се възмути:
– Защо отворихте вратата? Цялата прохлада е изчезнала!
– Просто чаках да излезеш на въздух.
– Добре, стига толкова – прекъсна всички Галина. Тя отново започна да окачва петолъчките – сега до календара над масата.
Новото момиче излезе на верандата и се обърна с гръб към планините. След малко я повикаха на чай. Те мълчаха. Напрегнато, студено.
– Сега сте в нашата бригада? Как се казваш?
– Лера. Пълното име е Валерия. Аз съм от Петер.
Варя гледаше със съжаление как Лера пие от любимата чаша на Любина на точки.
– Какво ви доведе тук?
– Всички идват. Строежът на века, релси, които режат тайгата… А аз исках да изкарам пари. Казаха, че тук се плаща добре.
– Да – усмихна се Алия. – Но ти първо го опитай. Знаеш ли какво е гипсов квадрат?
– Разбирам. Дори имам сертификат, завършил съм професионално училище. Бил съм в сиропиталище. Там ни настаниха в едно училище – бояджии и мазачи. Ето защо ме изпратиха при вас. Казват, че бригадирката е напуснала.
– Значи искате да заемете мястото на бригадира? – Варя почти скочи.
Лера се смути, а очите ѝ бяха присвити. Всички разбраха, че тя има такива мисли.
– Добре – каза някой. – Имаме танци. Но не винаги имаме енергия за тях.
Нямаше обща основа. Лера се опитваше, работеше, търкаше пода, миеше чиниите, но усилията ѝ не бяха приети. Щом започнеше да дрънка на китарата си, някой веднага ставаше и си тръгваше.
Работех бавно, изоставайки. Галина ми подсказваше, помагаше, споделяше професионалните си трикове. Алия мълчеше, а Варвара се шегуваше:
– Ей, господине, не забавяйте темпото! Ще ни гоните с хоросан!
Лера се опита. До вечерта тя вече падаше от краката си. Над леглото ѝ все още висеше плакат с усмихната актриса на фона на морето.
Когато Алия отиде за плодове, а Лера беше на спортната площадка, Галина донесе декларацията и даде заплатата си. Тя остави парите на нощното шкафче за Алия. Тя се върна и ги преброи – липсваха петнайсет рубли.
– “Какво имаш?” – попита Галя…
– Не е достатъчно – каза Алиа тихо и се почувства неудобно.
– Какво точно? – Варя вдигна поглед, предпазлива.
– Мислех, че следя… Въпреки че… Може би бригадирът е допуснал грешка? – Галина се намръщи и вдигна ведомостта.
Те преброиха сумата заедно. Липсваха петнадесет рубли. Галина погледна Алиа с недоумение, а Варя, напротив, реагира без сянка от изненада и се върна при обувките си.
– О, разбирам. Не е по вина на бригадира. Тя е дошла тук заради парите. Те са ѝ по-нужни… Вижте плаката – към това се стреми – каза Варя язвително.
– Не искате ли и вие да живеете така? – Галя спокойно отвърна.
– Я?! – передёрнула плечами Варя. – Ни за что!
Настъпи неловко мълчание. Галина продължаваше да гали полата си на същото място. Те мълчаха, защото осъзнаваха, че никой от тях не би го направил. Така че остана само Лера.
В този момент отвън се разнесе познатият звук на Лерин. Тя влезе, сякаш нищо не се е случило, с лека усмивка на устните.
– Червените спечелиха! Това е при Пономарев – подхвърли тя новината от футболното игрище.
Жените я посрещнаха с мълчаливи погледи. Галина продължи да държи ютията, без да откъсва поглед от дрехите.
– Какво не е наред? – Лера осъзна, че е попаднала в потискаща атмосфера.
– Парите изчезнаха. Петнайсет рубли – каза тихо Галя.
– От заплатата? – попита Лера и веднага отиде до нощното шкафче. Тя извади тетрадка, отвори я и извади бележките. – Тук. Взех си само моята, всичко е в извлечението. Ето ги моите.
Галина се обърна мълчаливо към желязото. Останалите също не казаха нито дума. Това мълчание надничаше като сянка. Лера местеше поглед от един на друг, осъзнавайки, че е сама срещу тримата.
– Мислиш, че съм откраднал? – тя наистина изглеждаше шокирана.
Варя измърмори:
– Колкото пъти са ни плащали, парите винаги са били на видно място. Това никога не се е случвало преди.
– Я честно не брала, – настаивала Лера.
– Не го направих. Да. Трябва ли да вярваме в това? Дошъл си тук заради добрия живот. Затова започна… – Варя се усмихна.
Лера не можеше да понесе да погледне Галина. Тя сякаш не я забелязваше. Беше отвратена от себе си.
Без да каже и дума, Лера преброи петнайсет рубли и ги сложи пред Алия, после мълчаливо прибра останалите и излезе. Алия не докосна парите. Беше ѝ противно дори да ги докосне. Легна на леглото и се загледа в плаката на усмихнатата дива. Изглеждаше така, сякаш тя се усмихваше на цялата сцена.
На каретата се почука. Беше Гена, комсомолката. Той харесваше Алия и всички го знаеха. Все още беше срамежлив в ухажването си.
– Девчата, идём! Новая картина про стройку, говорят – прямо про нас! – позвал он.
Той се канеше да си тръгне, но изведнъж се върна:
– О, забравих! Бригадирът ме помоли да ти кажа. Той не ти е дал петнайсет рубли. Оставил си е малко дребни. А сега ето ти нови документи.
Той ги сложи на масата и си тръгна. В каретата цареше тишина. Всички изглеждаха вкаменени.
Никой не искаше да излезе навън. Скоро тримата застанаха на верандата.
– Может, пойти за ней? – предложила Варя.
– Не си заслужава. Тя сама ще дойде – отвърна Галя. – Това е личен разговор.
Но Лера не се върна. Скоро момичетата се отправиха към леглата си, някои въздишаха тайно, други не успяха да заспят и миг. Всяка от тях обвиняваше себе си: Галя – за това, че не е броила, Алия – за това, че е приела чужди пари, Варя – за грубостта и обвиненията си.
Лера дойде със закъснение. Изненадващо тихо. Не се запъти нагоре по стълбите, както правеше винаги. Тя се промъкна безшумно до леглото си и започна да опакова в тъмното.
Момичетата замълчаха. Когато Лера посегна към плаката, за да го свали, Алия прошепна:
– Оставете го.
– “Наистина?” Лера попита объркано. “Добре, тогава.
Тя взе китарата и още нещо от леглото, но не си тръгна. Алия седна, а останалите станаха след нея. Нощните им ризи бяха бели в тъмнината.
– Лера, бързахме – каза Алия. – Бригадирът не ни даде достатъчно пари. Съжаляваме. Ето, ще ти ги върна…
– Это правда? – Лера остолбенела.
– Съжалявам, Лера – добави Галя.
Лера замълча. А Варя изведнъж се разплака:
– Простете ни, ние сме глупави. Не тръгвайте, добре? Остави плаката си да виси, той е красив.
– Не плачи, Варюха. Няма да отида никъде. Къде отивам? Нямам никого. Нямам майка, нямам роднини.
И Алия изведнъж също се разплака. Тогава Галя избърса сълзите си и седна по-близо до нея. А Лера изведнъж се изправи, взе китарата си и запя, тихо и кротко:
– Лятото обикаля по алеите, слънцето се излива направо от покривитеһттр://….
Каретата им потъна в нощната тишина. Зад прозореца блещукаше далечна светлина. Някъде бучеше морето, а тук, в сърцето на Саянските планини, в задушен строителен лагер, четири момичета в бели ризи пееха под съпровода на китара и гледаха към този, който им се усмихваше от плаката, сякаш обещаваше, че щастието със сигурност е някъде наблизо.
