– Вижте, това отново е онова куче. То се мотае по магистралата вече почти три седмици – каза един от шофьорите, спрял в крайпътно кафене.
– Да, странно е. Казват, че пази нещо – каза друг.”
– Какво имаш предвид под “нещо”? Това е приказка.
– Не, сериозно. Неотдавна тук имаше инцидент, някой беше смазан до смърт.
Разговорът внезапно бе прекъснат от скърцане на спирачки – на пътното платно изскочи изтощено куче. Шофьорите изпаднаха в паника и натиснаха клаксоните си, но животното сякаш не чуваше нищо наоколо. То мълчаливо се върна до бордюра и легна там, сякаш цялата тази суматоха никога не се беше случвала.
Иван мина покрай него, както и предишните дни. Сцената не се промени: ту кучето лежеше като замаяно, ту изведнъж се втурна на пътя, сякаш искаше да спре някого. Днес то изведнъж забави ход. Нещо в очите на това куче ме докосна до дъното на душата. Един поглед – отчаян, упорит и все пак изпълнен с вяра – го прониза.
Отби се встрани от пътя и изключи двигателя. В огледалото шофьорите на камиони се спогледаха предпазливо, усещайки, че мъжът е замислил нещо.
– Здравей, приятелю – Иван излезе предпазливо от колата и бавно се приближи до кучето. – Да се запознаем ли?
Кучето обърна глава, не се отдръпна, но и не се приближи към него. Очите му бяха толкова пълни с болка и надежда, че сърцето на Иван го заболя.
– Ей, човече – чу се гласът на един от шофьорите, – внимавай, той няма да позволи на никого да се приближи.
– Дали е бил тук през цялото това време? – Иван се обърна.
– Да. Почти три седмици. След инцидента. Казват, че това е кучето на жертвата.
Иван приклекна недалеч от животното.
– В очакване на майстора, а? – каза той тихо.
Кучето заскимтя слабо, сякаш го разбираше.
– Опита ли се някой да го отведе? – попита Иван, като не откъсваше поглед от кучето.
– Разбира се – намеси се друг шофьор на камион. – Но той бяга и всеки път се връща тук.
– Казвам се Сергей – представи се първият. – Аз съм от тези места. Знам всичко.
Иван се изправи, изтръска праха от дънките си и кимна:
– Тогава ми кажете, моля.
Сергей се приближи, облегна се на вратата на камиона и заговори:
– Тук е живяла една жена, Лидия Петровна. Синът й, Михаил, беше любезен и отзивчив. Той взел това куче, Бима, като кученце от улицата. Те бяха добри приятели заедно. Където отидеше Миша, отиваше и кучето. И тогава се случило нещастието.
Сергей мълча известно време, пушеше и гледаше към магистралата.
– Тази нощ валя като из ведро. Михаил се прибираше с кола от работа. На онзи завой колата му се подхлъзнала – това бил челен сблъсък. Той загина.
Иван премести погледа си към Бим. Той не помръдна, лежеше с притиснати назад уши, сякаш все още чакаше.
– А кучето? То също ли беше в колата?
– Да, оцелял е по чиста случайност. Лидия Петровна го прибра вкъщи, но той не остана – избяга. Оттогава не е напускал това място. Само чака.
– Не се ли е опитала да си го върне? – попита Иван.
Сергей се усмихна горчиво:
– След смъртта на сина си тя сякаш се е затворила за света. Не може да погледне Бим – той твърде много ѝ напомня за Миша.
Иван отиде до колата и се върна с бутилка вода и торба с храна.
– Гладни ли сте?
Собака даже не обратила внимания.
– Няма смисъл – Сергей поклати глава. – Донесох и на него малко – не искаше да го докосва, докато някой беше наоколо. Само когато е сам.
Иван стисна юмруци:
– Значи той просто ще умре от самота тук?
– Какво ще направите? – Шофьорът размаха ръце. – Хората се опитаха. Един човек искаше да го заведе в сиропиталището. Той прескочи оградата и се върна тук пеша на двайсет километра.
Иван погледна Бим мълчаливо. Сърцето му се свиваше. Пред очите му изведнъж изплува образът на баща му, как го беше повикал малко преди смъртта му, а той все си намираше оправдания да не дойде. Мислеше си, че ще успее да го направи. Но не успя.
– Къде живее Лидия Петровна?
Сергей присви очи:
– Защо искате да знаете?
— Искам да поговорим. Да опитам.
– Къщата ѝ е в края на селото, оградена със зелена ограда. Но ви предупреждавам, че тя не говори с никого. Не пуска хора да влязат.
– Ще видим – отвърна кратко Иван и тръгна към колата.
Къщата с олющената зелена ограда беше намерена бързо. Всичко наоколо говореше за занемаряване: боята се лющеше, цветните лехи бяха обрасли с плевели и беше тихо, като на изоставено място.
Иван натисна звънеца. Тишина. Натисна го отново.
– Кой е там?
– Лидия Петровна? Здравейте. Искам да говоря с вас.
– Отидете си.
– Става дума за Beam.
Дълга пауза. След това вратата се отвори. На прага стоеше възрастна жена, чиито очи бяха уморени и болезнени.
– Какво искате?
– Разговор. За него.
Тя се разтрепери.
– Не мога. Той е като живо напомняне за сина ми. Когато го погледна, сякаш отново и отново губя Миша.
Тя покри лицето си с ръце, а гласът ѝ се разплака.
Иван мълчеше. Сякаш времето беше спряло. Едва след няколко минути той каза тихо:
– Загубих баща си. Все отлагах да го видя, не идвах, бях заета. Мислех, че ще има време. А после нямаше време, нямаше възможност. Имаш шанс, който не всеки получава. Бим не просто е обичал сина ви, той не ви е забравил. Не е ли това най-важното нещо?
– Той няма да ми прости – прошепна Лидия Петровна.
– Нека го проверим, нали? – Иван й подаде ръка.
Тя го погледна със съмнение, после колебливо постави дланта си в ръката му.
Край пътя, както и преди, лежеше Бим и не откъсваше поглед от пътя.
– Бим… – слабо каза жената.
Кучето вдигна глава, сякаш бе чуло не просто глас, а дъх на миналото. И в следващия миг…
Иван запомни този момент завинаги: как изнемощялото куче се откъсна от мястото си и се затича към жената, като виеше жално, трепереше, сякаш цялото му същество се състоеше от едно единствено чувство – очакване. Как се вкопчи в скута ѝ, а тя потъна в земята и през сълзи повтори:
– Съжалявам…Съжалявам, бебеһттр://…..
Измина малко повече от месец.
Иван спря отново пред същата къща. Оградата вече блестеше от прясна боя, а в градината пред къщата цъфтяха астри и невен.
Бим изтича весело през портата – вече не беше тънък, с лъскава козина, но със същия благ поглед. Лидия Петровна го последва. Светлината отново гореше в очите ѝ.
– Влез, Ваня! Изпекла съм сладкиш, чайникът ври.
На масата тя ми разказа как Бим й помагал в домакинството, как заедно посещавали гроба на Михаил, как децата от улицата обичали да си играят с него.
Иван слушаше и се усмихваше. Понякога просто трябва да спреш, да погледнеш в очите му и да осъзнаеш, че и най-разбитото сърце може да бъде върнато към живот. Ако му подадеш ръка навреме.
Бим спокойно положи глава в скута му и въздъхна дълбоко. Сякаш искаше да каже: “Благодаря ти, че не си шофирал дотогава.
