Тежкият, сладникав дим на махорка се смесваше с миризмата на варени картофи и старо, изпотено кожено палто. Артьом, известен преди на цялото село като Костя Хулигана, седеше на стълбата и се взираше в аления процеп на залеза. Той не можеше да определи точно този момент, този съдбовен прелом, когато неговата Лидия, неговата Лидочка, тази, която някога беше слънцето на живота му, беше полудяла. Откъслеци от него изплуваха в паметта му като мъгли над река: тогава нейният смях, сребърен и дързък, после лицето ѝ, изкривено от ярост. Имало е моменти, когато той, млад и горещ, е бил готов да направи всичко за нея.
Беше лудо влюбен. Помнеше всеки детайл: как тя влезе в селския клуб, висока и права като стрела. Всички мъже замръзваха, изпровождайки я с погледи, изпълнени с нямо обожание и срамежливост. Лидия се различаваше от другите момичета не просто по артикула – тя носеше в себе си някаква друга, необичайна за руското око, почти циганска красота. Тъмна кожа, големи, тъмни като две бездънни ледени дупки очи, в които потъваха души, и устни, винаги помръднали от надменна усмивка. Тя се държеше подобаващо – надменна и горда, както би трябвало да се държи една кралица, която знае стойността си. Артьом се бореше за нея не на живот, а на смърт на същите тези танци, като се сби с гостуващия шофьор, който се осмели да я покани твърде настойчиво. Спечели ръката ѝ, като изпи не една, а три бутилки от подбрания “капитал” с баща ѝ, небесното царство за него, след което се оттегли за три дни, но получи ръката и благословията ѝ.
И тя го направи. Омъжи се за Артьом, за учудване на цялата околност. Първите години бяха като в добра стара приказка. Той я носеше на ръце, тя се смееше на шегите му, а нощем къщата им се изпълваше с такъв жар от страст, че студът зад прозореца изглеждаше като нищо.
В началото на 70-те години тя най-накрая забременява. Щастието на Артьом беше ненадминато. Той сам си постелеше леглото, през зимата тичаше след кисели краставички, сваляше всички на пазара. Хората разказваха, че Лидия, отчаяна, все пак отишла при старата баба Варваруха, която живеела в покрайнините на блатото. Тя ѝ давала да пие някакви горчиви, миризливи билки и по време на новолунието шепнела над корема ѝ древни заклинания, молейки за наследник. Но Артьом отхвърлил тези клюки. Малко ли злобни езици говореха от завист! Той вярваше в най-доброто.
…Момчето, мъничко, съсухрено, живя само няколко дни и умря, без да поеме първата си пълна глътка въздух. Лекарите казаха, че то не е жизнеспособно. Може би тогава, в онази тиха, ужасна нощ, когато викът му бе прекъснат завинаги, Лидия и загубила ума си? Артьом, самият той поразен от скръб, я утешаваше както можеше, галеше я по косата, държеше ръката ѝ мълчаливо, усещайки как дланта ѝ изстива. Тя не заплака. Взираше се в една точка и в погледа ѝ имаше нещо ново, твърдо и остро като стъкло.
Скоро тя забременява отново и ражда момиченце. Наричат я Вероника. Раната изглеждаше заздравяла. Но не. Времето минаваше, а Лидия започна да тъгува в същото, неразбираемо за Артьом. Това не е правилно, това не е правилно. Слънцето беше твърде ярко, дъждът – твърде ситен. Собственото ѝ отражение в огледалото, което някога толкова много я радваше, сега предизвикваше пристъпи на ярост. Тя счупи едно огледало, после друго. Оказа се, че красотата не е вечна, и тя с ужас откри първите бръчки в очите си, първата тъга в устните си.
И най-лошото е, че Лидия започва да обвинява за всичко малката Вероника. Шепнеше така, сякаш е отнела цялата ѝ красота и жизненост още докато е била в утробата, оставяйки само една изсъхнала черупка. Но най-лошото от всичко беше безпричинният, животински, сляп ужас на ревността. Тя започна да ревнува от всичко: от вятъра, който разрошваше косата му, от кравата, която доеше, от сенките по оградата. Да не говорим за съседите. Тя можеше да нахлуе във фермата му посред бял ден, пред очите на целия екип. Опипваше дрехите му като ловджийско куче, обръщаше джобовете му в търсене на въображаеми доказателства, вдигаше дивашки скандали, излагайки и себе си, и невинния Артьом на публичен присмех. Отначало цялото село им се смееше, после започнаха да се подсмихват скришом, а след това започнаха да ги гледат със съжаление и опасения.
И Артьом не можеше да издържи. Не можеше да понесе това постоянно напрежение, този отровен шепот зад гърба му, тази лудост в очите на жената, която някога обичаше. Започна да пие от бутилката, търсейки забрава в огнената влага. А там, където има алкохол, там, както знаете, са на една ръка разстояние и други грехове, и лъжи, и горчива утеха отстрани.
Вероника е на три години, когато се случва нещо, което селото ще помни десетилетия наред. Лидия, чието лице е изкривено от нечовешки гняв, грубо хваща дъщеря си за тънката й ръчичка и я повлича по прашната селска улица. Беше на път към къщата на самата Глаша, тъкачката, за която отдавна се носеха клюки. Докато минаваше покрай къщите, Лидия крещеше гръмогласно проклятия, гласът ѝ се разпадаше на писъци и се разнасяше из квартала:
– Ще убия тази змия! Първо ще й откъсна всички косми, за да отиде в ада! И ще отровя мъжа си, кучето курва! Така че той няма да умре веднага, а първо ще издаде всичките си гнили черва!
Съседите, разбира се, не можеха да пропуснат подобна гледка. Те изскочиха на верандите си и погледнаха иззад оградите. А когато Лидия, влачейки след себе си плачещата Вероника, се приближи до спретнатата къщичка на Глаша, след нея вече се зададе респектираща, жужаща тълпа от зяпачи.
В този момент Артьом наистина беше в тази къща. Беше заспал след кратка любовна игра, положил глава върху пищните, меки гърди на приятелката си. Див писък от улицата прекъсна съня. Разбира се, той не искаше да излезе пред разгневената тълпа. Двамата с Глаша се сгушиха в най-отдалечения ъгъл на стаята, закриха ушите си с ръце, надявайки се, че Лидия ще изкрещи и ще си тръгне. Но през рева на тълпата и неистовите крясъци на жена си Артьом с ужас чу друг звук – тънкия, смазващ душата писък на собствената му дъщеря. Разстроената майка, която нямаше отговор, започна да си изкарва гнева върху детето, като извиваше ръката на момичето.
– Що за същество си ти! – Артьом, който не можа да издържи повече, избяга на двора и заповяда на уплашената Глаша да се заключи веднага вътре.
В двора той видя ужасяваща картина. Лидия, с разчорлена коса, с очи, пълни с бяла лудост, държеше ръката на Вероника, която беше пребледняла от болка. Когато го видя, тя изкрещя още по-безумно:
– Ето, добри хора, вижте този гол Казанова! А къде е твоята развратница? Глафира! Излез, кучко, искам да те погледна в очите! Ще примамя очите ти в сърна!
Артьом, като се опитваше да не гледа съседите, се приближи до жена си. Сърцето му се блъскаше някъде в гърлото.
– Върни бебето, Лида – каза той тихо, но много ясно и се опита да вземе дъщеря си на ръце.
Но Лидия дръпна момичето рязко, със сила, и то отново изкрещя, а звукът преля чашата на търпението. Един от мъжете, чичо Миша, който стоеше до нея, мълчалив и огромен ковач, не издържа. Той пристъпи мълчаливо напред и зашлеви на Лидия такъв съкрушителен шамар, че тя рухна на земята, пускайки ръката на дъщеря си.
– Съжалявам, момиче – каза мъжът хрипливо на ридаещата Вероника, която Артьом вече беше притиснал до себе си, и скривайки очите си, бързо се отдалечи, отблъсквайки тълпата.
Хората, които допреди минута бяха отишли да злорадстват и да порицават “псувнята”, сега гледаха Артьом с нямо съчувствие. Срамът се замени със съжаление. След тази случка Артьом твърдо смяташе да се разведе и чрез съда да вземе дъщеря си при себе си. Обаче Лидия, след като се опомнила и осъзнала какво е направила, се появила на прага на дома му. Тя коленичи на голия под пред мъжа и дъщеря си, ридаеше истерично, молеше момичето за прошка, целуваше превързаната ѝ, изкълчена ръка. И той, глупакът, повярвал на тези сълзи. Струваше му се, че в тях проблясва отблясък от някогашната Лидия. В травматологичния център, където заведе Вероника, Артьом излъга, загледан в пода, че е станал инцидент, като каза, че е паднала от една пейка. Възрастният лекар, гледайки уплашеното лице и избледнелите очи на момичето, поклати глава и горчиво замълча.
След това Артьом неведнъж се е самообвинявал за тази слабост. Защото, когато се развел с Лидия, съдът, след като чул историята за “инцидента”, не взел под внимание желанието му да отнеме дъщеря си. Въпреки сълзите и молбите на самата Вероника, тя била оставена с майка си. Какъв ужас, какво всекидневно чистилище е преживяло момичето през всички следващи години, остава само да гадаем. Тя често бягала при баща си и живеела с него, изчаквайки пристъпите на ярост на майка си. Лидия сякаш забравила, че с Артьом са разведени, и започнала да нахлува в новата му къща, като майтапела и него, и “всичките му курви”, крещейки проклятия пред вратата.
Но после баща ми се ожени повторно. Взе си млада съпруга, градска, интелигентна жена на име Ирина, която беше дошла в селото, за да работи като ветеринарен лекар. Местните жени, познавайки темперамента на Лидия, му отказаха, страхуваха се от него. А новата съпруга на бащата, Ирина, не изгаряше от особено желание да общува с миналия си живот в лицето на дъщеря си. Вероника усети това подмолно и за да не им бъде в тежест, спря да ги посещава, затваряйки се в собствения си ад.
Когато пораснала, тя все по-често бягала от къщи, скитала по чужди кошари и колиби, спяла, където й падне. Но един ден, късно вечерта, тя почукала на вратата на баща си. Тя стояла на прага, слаба, в стара рокля, приличаща на преследвано животно.
– Verka! – Мъжът се зарадва и отвори вратата по-широко. – Влез, толкова се радвам да те видя, дъще моя! Къде си била, скъпа? Бях започнал да се притеснявам!
Вероника влезе с присвити очи и нервно потърка ръба на пуловера си.
– Къде е вашата Ирина? – попита тя тихо, без интерес.
– Отидох до аптеката, за да взема лекарство за телетата. Кажи ми, как си? Защо не ни посетиш? Липсваш ми.
– Татко, аз… дай ми малко пари, моля. Каквото и да е.
– Разбира се, разбира се. Колко ви трябва? – Без да се замисля, Артьом извади износеното си портмоне, отвори го и подаде на дъщеря си двете най-големи банкноти. – Достатъчно ли е?
– Повече от това. Трябва да стигна до града и обратно. До автобуса.
– Какво има там? Искаш ли да те кача на мотора си? Къде?
– Не го споменавай – Вероника отново сведе поглед, сякаш намираше невидима точка на пода, – Благодаря, татко. Ще отида.
– Чакай! Чакай, Верун. Позволи ми поне да те погледна! – той я хвана за брадичката и вдигна лицето ѝ. – Как си? Как е майка ти?
– Тя е същата. Ругае те всеки ден. Той ще убие твоята Ирина. Казва, че ще сложи отрова за плъхове в кладенеца.
Бащата се поколеба и прокара ръка по лицето си.
– Шегува ли се? Или просто е ядосан?
– Умееше ли някога да се шегува? – Дъщерята го погледна с уморен, стар, а не детски поглед.
— Боже мой, дъще, остани при нас! Не ходи там! Живей тук!
– Жена ти не ме харесва – каза Вероника мрачно, с някаква възрастна обреченост. – Тя ме гледа така, сякаш съм проблем.
– Това е нелепо. Тя просто не те познава, срамежлива е, страхува се от майка ти. Скоро ще си имаш братче или сестриче, още не знам. Всичко ще се оправи, ще видиш!
Дъщерята се разтрепери, сякаш от внезапен студ.
– Не се ли вълнувате? – зачуди се той.
– Радвам се. Бих… бих те зарадвал, че ще имаш внук или внучка, но…
Артьом мълчаливо погледна дъщеря си, без да разбере. После го осени мисълта и от лицето му рукна кръв:
– Верка, значи ти също си… какво? Бременна?
– Разбрал си правилно, татко. За аборт в болница е необходимо писмено родителско съгласие. Дори няма да кажа на майка ми, нали знаеш. Ще го направиш ли? Ще го подпишеш ли?
– Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? Искаш да унищожа собствената си кръв? Не, не ме питай – той поклати глава от ужас, – кой е бащата? Ти ми кажи и аз ще говоря с него като с мъж. Ще го накарам да се ожени за мен!
– Не! Моля, не говорете с никого, съжалявам. Срамно е. Добре – тя стисна юмруци със стиснатите в тях пари, – ще се справя без родителско разрешение. Вече имам пари! – Тя се усмихна криво през сълзите си и се обърна да си тръгне. – Довиждане, татко.
– Не го прави, дъще! Не го прави, моля те! – Артьом отчаяно сграбчи ръкава на Вероника, но веднага си спомни как Лидия я беше дръпнала за ръката преди много години и разтвори пръсти, сякаш се беше опарил. – Аз ще те отгледам. Чуваш ли ме? Ще отгледам внука или внучката си като свое собствено дете! Все още съм силен!
– Татко, какво правиш? Плачеш ли? – Дъщерята се изненада, а в гласа ѝ се промъкнаха детска обида и нежност.
Артьом се обърна, опитвайки се да скрие предателската влага в очите си, но по треперещите широки рамене тя разбра, че е била права. Тогава дъщерята, цялата свита и втвърдена, изведнъж се стопи. Тя прегърна баща си, както го правеше, когато беше дете, притисна се към грубата му риза и заплака тихо и безнадеждно.
В името на спокойствието на новото си семейство Артьом взема трудно решение. Той отвежда Ирина и Вероника на двеста километра оттук, в отдалеченото село Андреево, където никой не ги познава и откъдето няма никакви вести за Лидия. На определената дата Вероника и Ирина раждат момчета. Но ако синът на Ирина, Никитка, бил силен и веднага крещял за цялото отделение, то синът на Вероника, Ромочка, се родил тих, вял, със синьо лице. Той не приемаше добре гърдите и през повечето време спеше.
С течение на времето става ясно, че детето е изостанало в развитието си. То започнало да се държи за главата, да седи и да ходи със закъснение. Лекарите вдигали ръце, казвали нещо за усложнения по време на раждането, за лошото здраве на майката.
– Заради нея! – Вероника се просълзи, люлеейки странно тихото дете. – Собствената ми майка ме проклинаше! Когато я напуснах завинаги, тя ми крещеше, че детето ми ще се роди грозно и че никой няма да ме иска, като нея! Това е нейният поглед! – посочи тя към спокойното, неразбиращо лице на сина си.
– Верушка, колко грозен е той? Е, може и да не е професор, може и да не е най-умният, но виж, виж му усмивката! – Артьом вземаше внука си на ръце, а момчето се усмихваше беззъбо и гледаше към тавана. – Това е щастие, това е ангел в къщата! Ангел!
Вероника кръщава сина си Роман. Той получава същото бащино име като сина на Ирина Никита – Артьомович. И така те продължават живота си: Никита и Рома. Артьом ги отгледал.
Вероника остава със сина си през първите три години, а след това, неспособна да понесе мълчаливото осъждане на мащехата си и собствената си болка, заминава за града. Там си намерила работа като чистачка в някакъв отдел и посещавала сина си веднъж месечно, като му купувала евтини играчки и бонбони. Ирина стигнала още по-далеч – заминала за областния център, за да “повиши квалификацията си”, но така и не се върнала. Месец по-късно изпрати на Артьом телеграма с лаконична молба за развод. Синът остана при баща си.
Така Артьом остана сам с две момчета на ръце. Те израснаха като братя, въпреки че бяха много различни. Никита беше умен, хитър, пъргав, истинско момче. Ромочка беше божи човек, глупак, както го наричаха. Можеше да седи с часове на тротоара, да гледа облаците, щастлив от бонбона, добрата дума, усмивката на някой минувач. Простодушието му беше чисто като изворна вода.
Артьом, окончателно разочарован от жените, не мисли повече за брак, а отдава всичките си сили на децата и домакинството си.
Един ден той се разхождаше с кошница прясно окосена трева за зайците. Когато наближил къщата си, видял на портата непозната, прегърбена фигура в тъмен, протрит шал. Непознатият говореше нещо на ромите, а той, добрата душа, се усмихваше с цялата си спокойна уста, говореше нещо възторжено, жестикулираше.
Когато жената се обърна при скърцането на портата, дъхът на Артьом секна и той се почувства зле. Лицето ѝ беше ужасно обезобразено с дълбоки, лилави белези, които привличаха кожата ѝ в ужасяваща маска. Носът ѝ беше изкривен, устата ѝ – наклонена настрани, а само едното ѝ око, тъмно и мрачно, гледаше с познат, пронизващ поглед. Опитът да се усмихне изглеждаше особено зловещо – това беше усмивка, изпълнена с болка и тъга. По-късно Артьом разбра, че тази усмивка-маска никога не е слизала от лицето на нещастната жена, сякаш лекарите са я зашили просто така.
– Добър ден!” Артьом поздрави грозната жена със задушен глас.
– Дабии – прошепна тя, а звукът беше като шумолене на сухи листа.
– Сине, иди и дай на зайците малко трева – Артем подаде кошницата на Рома, като се опита да говори спокойно, – сбогувай се с леля си и иди да нахраниш зайците.
Рома послушно се сбогува и тръгна към плевнята. Артем понечи да го последва, но видя, че нещастната жена стои неподвижно, не мърда и го гледа с живите си очи в мъртвото си лице. Той се почувства неловко и страшно.
– Откъде сме? – Той попита, опитвайки се да не гледа директно към белезите ѝ.
– Eeee sheeeeeeee – каза тя внимателно и той долови познатите нотки.
– От манастира? – отгатна мъжът.
Тя кимна щастливо с глава, подобно на птица.
– Y ee unae enya, Oya? – Тя каза внимателно, прикривайки кривата си уста с длан, сякаш се смущаваше от грозотата си.
– Какво е това? Не разбирам.
– Eenya no unayo? Оя! – Богомолката, приличаща на голяма ранена птица, бръкна в платнената си чанта и с треперещи ръце извади скъсан, износен паспорт. Тя го протегна към Артьом.
Той я отвори. Беше зашеметен. Младата, ослепително красива Лидия го гледаше от пожълтяла снимка. Неговата Лидия.
– Лида?! – Не вярвайки на очите си, той прошепна. – Чух, че си мъртва! Отдавна слагаме свещи за теб, както и за почивката ти! Всички мислеха, че…
Безмълвни сълзи се стичаха по ужасните бузи на жената, обсипани с белези.
– Айва! Аива! – Тя изкрещя, удряйки гърдите си с костелив юмрук.
– Виждам, виждам, че тя е жива. Влез в къщата.” Артьом, усещайки вихрушка от противоречиви чувства – ужас, съжаление, отвращение – я поведе към колибата. Не можеше да повярва, че тази калека е бившата му съпруга, същата тази ослепителна Лидия.
Той я настани на масата и наля чай. Тя му разказа историята си, като изопачаваше думите си и жестикулираше. Как е обиколила целия регион, опитвайки се да намери нея и дъщеря ѝ. Как в отчаянието си се качила на стоп, чийто шофьор бил пиян до козирката. Колата се забила с голяма скорост в канавката и се преобърнала няколко пъти. След това тръгнал слух, че е мъртва. А тя оцеляла по чудо. Лекарите в областната болница буквално я вдигали парче по парче, зашивали костите ѝ, преливали ѝ кръв. Артьом не разбра и половината от гърления ѝ, съскащ разказ, но същината му беше ясна.
Той на свой ред ми каза, че дъщеря му Вероника живее в града, работи и все още не смята да се омъжва. Разказа ми и за момчетата си. Когато стана дума за Ромочка, Лидия махна с ръка, изкривеното ѝ лице се оживи. Опитваше се да обясни на Артьом, че в усмихнатото момче веднага, в сърцето си, е разпознала внука си. И че му е поискала прошка. За цялото зло, за цялата болка. А добрият, не от този свят ром, неразбиращ и половината от думите ѝ, само ѝ се усмихна и кимна. А тя му благодари, като каза, че именно заради тази среща е оцеляла. За да може той, най-беззащитният и най-чистият, да ѝ прости.
Артьом даде на бившата си съпруга отделно легло в сеното и легна на печката до момчетата. През нощта му се стори, че чува шумолене, но в съня си помисли, че това е котката Васка, която гони мишка, и отново заспа.
Винаги ставаше на разсъмване. Когато видя спретнатото, студено легло, се изненада и излезе на двора. Пътят, потънал в утринната мъгла, беше пуст. Върна се в къщата с недоумение, без да може да разбере как Лидия, която едва ходеше с единия крак на земята, е успяла да се измъкне безшумно и да измине такова разстояние в тъмното.
Когато Артьом се върна в горната стая, синът му Никита, живият и любознателен, вече седеше на масата.
– Чух я да си тръгва, татко. Не можах да заспя цяла нощ, защото лицето й беше толкова страшно. По-страшно от Баба Яга в книгата! Защо е толкова грозна?
– Тя вече не е грозна, сине. Беше, но вече не е – Артьом тихо успокои сина си. – Събуди брат си, да закусваме.
И тогава погледът му се спря на масата. Върху чинията, като върху поднос за парад, лежеше стар, измачкан годежен пръстен. Беше носена върху плътно увита банкнота. Артьом я разгъна с треперещи пръсти.
В него имаше само една дума, написана със закърнял, несигурен почерк:
ИЗВИНЯВАМ СЕ.
