Тъмнината пред вратата на банята не беше просто липса на светлина. Тя беше жива, гъста и лепкава, като катран, изригващ от подземния свят. Арина изскочи от черната утроба, а краката ѝ, замаяни и нестабилни, се подкосиха. Тя се хвана за скърцащата каса на вратата, за да не падне на влажната земя. Сърцето ѝ блъскаше някъде в гърлото като бесен, разкъсващ чук, който изтръгваше въздуха от дробовете ѝ. Всяко вдишване беше кратко, накъсано свистене, по-скоро ридание.
Бледото й, ужасено лице, осветено от призрачното сияние на звездите, изразяваше не смесица, а истинска буря от емоции: първичен страх, остър писък и пълно, абсолютно неверие в това, което бе видяла. Памучната нощница, лека и безтегловна, сега ѝ се струваше като влажен саван, а гъшите тръпки, които пробягваха по кожата ѝ, бяха като хиляди пълзящи насекоми. Коленете ѝ трепереха, сякаш току-що бе изкачила не хълм, а най-високата планина на света.
– Момичета? Тук ли сте? – гласът ѝ се изгуби в шепот, дрезгав и чужд, в сгъстяващия се сумрак на градината.
Дълбоко в себе си, изпод сеното на едно ябълково дърво, се чу приглушен отговор. Тревата шумолеше, нощната влага се разпръскваше от листата. Две сенки бързо се отделиха от масата и се приближиха към Арина.
– А ние гледахме таралеж! Той пропълзя до оградата на съседите”, обяснява Кира, нейната приятелка от града, с която са дошли на гости на бабата на Арина. Гласът ѝ звучеше безгрижно и обикновеността му се вряза в нервите на Арина.
– Ахх… – измъкна се тя, за да си поеме въздух.
– Какво е то? Какво беше то? Побързайте и ми кажете! Какъв е той? – Друго момиче, Света, местна жителка, се нахвърли върху нея, изгаряйки от любопитство. Очите ѝ блестяха от вълнение в полумрака.
— Ой, момичета, дори не знам…
Арина покри леденото си лице с длани и енергично разтри слепоочията си, сякаш се опитваше да изтрие отпечатания там образ. Нощният бриз, който преди беше нежен, сега изглеждаше като ледена целувка от неземни сили. Нежно раздвижваше тъмната ѝ разпусната коса и всеки негов порив предизвикваше ледени тръпки в нея. Някъде в гората, точно отвъд наклонената градинска ограда, прозвуча далечното, отмерено бухане на сова, погребален призив за предишното ѝ спокойствие.
– Видяхте ли го? Видяхте ли го?! – Приятелите издишаха развълнувано, почти синхронно.
– Може би самият господар на тъмната страна е дошъл да те види. Хайде, Арин, не ме отегчавай, дяволе! – Кира губеше и последната капка търпение, пръстите ѝ се впиваха в ръкава на Арин.
– По-добре да се появи рогатият, отколкото това… това чудовище! – Арина изкрещя със сила, която накара нощта да потръпне. Думите се изтръгнаха от гърлото ѝ, изгорени от ужасен спомен. – Никога! Чуваш ли ме? Никога, никога в живота си няма да се омъжа за такъв изрод! Връщам се вкъщи сега! Събери си нещата, утре заминаваме!
Приятелите се спогледаха учудено, а погледите им бяха пълни с недоумение, докато се обръщаха към черния квадрат на отворената врата на баничарницата. Черният квадрат на отворената врата на баничарницата представляваше зейнала абсолютна тъмнина, която сякаш беше погълнала и усвоила самата светлина.
– Е? Смееш ли? Ще се осмелите ли да гадаете? – Кира попита Света след пауза, но гласът ѝ вече не беше толкова уверен, колкото преди.
– Не ми се иска веднага – смутено промълви Света. – Да настигнем Арина. Тя ще се успокои, ще се успокои и ще ни разкаже всичко. От горе до долу.
Идеята да посетят баничарницата в полунощ дошла в главите на момичетата от мрачната, сладникава скука на селото. Всичко започнало с един невинен разговор по време на вечерна разходка в покрайнините на селото. Живописните околности на малкото селце, в което Арина и Кира бяха дошли за няколко седмици, вдъхваха мир и спокойствие, предразполагащи към непринудени разговори и съзерцаване на залези. Но ги привличаше и нещо друго, младо, изпълнено с огън и градски плам – приключенията, мистерията, остротата на усещанията.
– О, тук е ужасно тъжно, момичета. Все едно да викаш на вълка! Застояло е! А и тук няма хубави момчета, само подобие… – Кира протягаше думите си с отегчен, вял глас. – Признай си, Светка, къде си сложила всички хубави мъже? В плевнята ли ги криеш?
За разлика от приятелите си от града Света живееше тук постоянно. Тя се зарадва да види Арина, защото не се бяха виждали почти три години, откакто бяха на петнайсет.
– Какви момчета има? Всички са в съседното село. Там имат универсален магазин, клуб с дискотека и училище за десет класа. А ние какво имаме? Две улици и те се движат от хълм до хълм. Това не е село, а просто едно селце. Между другото, в събота в онзи клуб има танц, да отидем.
– Пеша? – Кира се усмихна скептично.
– Това са само три километра!
— Да через лес-то! В темноте!
– О, бил съм там стотици пъти! Там има добре утъпкана пътека, не се страхувай от никого. Особено ако сме само тримата. Не ходя сама, разбира се, винаги отивам с някого. С Ваня, например.
– О, да, спомням си го… – Арина се усмихна и обясни на Кира: – Представяш ли си, че се е родил с обърнати назад пети? Това е вроден дефект. Като цяло момчето беше добре, дори красиво, но в това е проблемът.
– О, хайде! – Света изхърка. – Най-интересното нещо във Ваня не бяха дори петите му. Това е мястото, откъдето е дошъл. Родителите си счупиха главите. А после случайно разбра, че в Сетки, село на двайсетина километра, живее човек, също с пети назад. И децата му са същите. Мъжът, казват, е хубав, красив мъж, макар че е с криви крака. Щом таткото на Ваня разбрал за това, започнал да се подиграва на майка му: “Ти ли си родила дете?”. А тя отговорила: “Не! То е твое!” Нямаше какво да се доказва. А после се оказало, че в друго село се е родило момче със същите пети!
– И какво, татко се отказа от Ваня?
– Няма начин! Те са живи. Освен него, още три деца, всички здрави. Това е Шекспировата провинция.
Приятелите се засмяха приятелски, но смехът им бързо заглъхна във вечерната тишина.
– И какво да правим ние, момичетата, до събота? На реката – студено, на слънчеви бани – няма слънце. Какви други забавления има? – Кира въздъхна носталгично.
– Искате ли гадаене? В банята, с огледало? – Света внезапно предложи това. – Майка ми е чела такива гадания, когато е била малка, и е видяла съдбата си. Разбира се, те бяха съседки от детството. Мама каза, че е видяла в огледалото човек във военна униформа. Чакала някакъв капитан… И тогава баща ми се върнал от армията, тя го видяла в униформата и това било всичко, тя била изгубена.
– Не знам… Донякъде е страшно – Кира се поколеба. – Какво трябва да направиш?
— Да ничего сложного! Свечи и два зеркала — вот и всё!
– Вие самият гадаехте ли?
– Не… страхувам се – каза честно Света. – Аз, момичета, съм ужасно суеверна. Цяла нощ ще го сънувам.
Кира потупа Арина по рамото:
– Какво ще кажеш, бъдеща гадателко? Да рискуваме ли?
– Защо? Наистина, няма какво да правите. Но, Светла, ти също участваш. Не мога да понеса мисълта, че ще останеш като момиче в тази пустиня. Искам лично да се уверя, че годеникът ти не е Ваня-хилядник.
– Той е хубав човек… – Света се смути.
– О, защо сме толкова смутени? Влюбени ли сте вече? – Арина я подразни.
– Няма начин! Родителите ми ще ме убият на място, а бъдещите ми внуци ще бъдат прокълнати… Добре! Каквото и да стане! Идвам с теб! – Света възкликна с внезапна решителност.
Гаданията се провеждат в банята на Света. Близо до полунощ Арина свали старото огледало на баба си в масивна резбована рамка, някога боядисано в синьо, а сега олющено и износено. След това намери в скрина горелки за свещи. Кира взе кутия с кибрити. На пръсти, затаили дъх, за да не събудят баба си, която спеше дълбоко, те излязоха в коридора. Веднага на прага, зад гърба им се чу старчески, но ясен глас. Арина едва не изпусна огледалото. На вратата, забулена в сянка, стоеше баба ѝ.
– Ариша, защо донесе огледалото? Какво правите вие, двете нощни птици?
– Какво ухо… Прилепът пуши нервно встрани – каза Кира тихо, но с възхищение.
– Искаме да прочетем предсказание, бабо. Имаш ли нещо против? – Арина попита виновно.
– Нямаш нищо по-добро за правене, демоне. Не знаеш ли, че по Коледа се гадае за ухажори? Няма да успееш, не е подходящото време.
– Ще опитаме! Може би ще имаме късмет! – Кира не се отказва.
– Вижте, не чупете огледалото, мои ясновидци… – старицата поклати глава, но не се намеси.
Момичетата се огледаха и избягаха на двора. Нощта ги посрещна с гъст, черен, безлунен хлад. Въздухът беше свеж и миришеше на мокри листа и дим.
– Лятото е разочарование тази година – измърмори Кира, увивайки се в тънък пуловер. Бялата нощница висеше до коленете ѝ – Света бе настояла да я облече.
– Да минем през градината, така ще е по-бързо – предложи Арина. – Къщата на Светка е на успоредна улица, а парцелите ни се срещат отзад. Тя и аз през цялото си детство тичахме една към друга по тази пътека.
Светлината в банята на Света вече беше слабо осветена и тя ги чакаше, като се премяташе от крак на крак от вълнение. Приятелите поставиха две огледала едно срещу друго на грубия под, като внимателно проверяваха ъгъла, докато не постигнаха вида на онзи зловещ огледален коридор, който отиваше в непроницаемата тъмнина. До основното огледало поставиха свещи, като ги бяха запоили на предварително подготвената със собствен восък дървена дъска. В преддверието имаше само една тясна пейка, на която не можеше да се поставят огледала, а бащата на Света винаги заключваше парната баня с голям катинар, така че трябваше да се настаним удобно на пода, на една стара изтривалка, която миришеше на метла и сапун.
– И така, това е всичко – тържествено, почти шепнешком нареди Света. – Трябва да седнеш и да се взираш в дълбините на този коридор, без да мигаш. Гледайте. Когато почувствате, че съзнанието ви започва да изплува, трябва ясно и отчетливо да кажете: Трябва ясно и отчетливо да кажете: “Сродна душа, каскет, ела при мен, покажи се в огледалото”.
– Той е чалгар… – Кира изхърка. – Сякаш отива на карнавал.
– Какво става? Кой е първи? – Светла попита развълнувано, оглеждайки приятелите си.
Момичетата се спогледаха. Кира, като най-решителна и невярваща, се включи доброволно. Света духна маслената лампа и двете с Арина излязоха през вратата, като я затвориха след себе си. Тишината навън беше оглушителна. Двайсет минути по-късно вратата изскърца и Кира излезе, като набързо навлече един пуловер.
– Там е адски студено и гърбът ми е скован. Не можех да видя нищо друго освен собствените си нещастни очи. Само скука. Хайде, Арина, това е твоят концерт през уикенда.
Арина си пое дълбоко дъх и влезе вътре. Въздухът в банята беше студен и застоял. Разтопеният восък от свещите капеше върху дъската на причудливи вълнички, образувайки ажурни готически ключалки и капещи сълзи. Тя свали пуловера си и го закачи на един ръждясал пирон до вратата. Разпъна платнената възглавница, която Света беше донесла за стола, и потъна на пода. Развя гъстата си тъмна коса, която веднага се разстла на копринени вълни по раменете ѝ. Огледалният коридор, който не водеше наникъде, миришеше на леден, древен мистицизъм. Арина се почувства страховито. За кратко време я успокоиха приглушените гласове на приятелите ѝ зад вратата, сдържаният им смях. Но скоро и те млъкнаха, оттегляйки се дълбоко в градината – вероятно за да държат под око прословутия таралеж.
Арина се насили да се погледне в огледалото. Дълъг, безкраен, тъмен коридор, в който отразената рамка на второто огледало се умножаваше и свиваше до черна, бездънна точка в самия край.
– Ела при мен, девойко моя, ела при мен, покажи се в огледалото! – Прошепна тя и гласът ѝ прозвуча чуждо и силно в пълната тишина. Цялото ѝ тяло веднага се покри с коварна гъша кожа. Чувстваше се като истинска магьосница, призоваваща сили, които не бива да бъдат обезпокоявани.
Беше около пет минути, не повече от това. Очите ѝ вече бяха започнали да сълзят от напрежението, а отраженията започнаха да се удвояват. И изведнъж… й се стори, че в самите дълбини на огледалния тунел, в онова черно петно, се забеляза едва забележимо движение. Арина преглътна буцата, която се появи в гърлото ѝ. Косите по главата и ръцете ѝ бавно се вдигнаха. Нещо се приближаваше. Бавно, неумолимо, от самата сърцевина на мрака. Фигура. Мъжка. Огромна, тежка. И лице… Лице, изцяло скрито от гъста, настръхнала, почти зверска брада. Единственото, което надничаше от тази растителност, бяха малки, скучни, прорязани очи и месест, белязан нос. Беше страшен. Пич, първично брутален и отвратителен. Арина не искаше да го вижда по-отблизо. Кой знаеше какво? Ами ако той се готвеше да… излезе? Тя духна рязко, със сила върху свещите. Фитилите затрептяха и угаснаха, изпълвайки въздуха с острата миризма на изгаряне. Тя бръкна за пуловера си в пълната, нагнетяваща се тъмнина и без да си спомня за себе си, изскочи от баничарницата, като затръшна вратата толкова силно, че стъклата издрънчаха.
Брадата! Горски трол! Уф! Винаги се е отвращавала от такива мършави, неглижирани мъже, а този изглеждаше на четиридесет години! Няма как! В никакъв случай! Тя не беше на себе си, цялата в силата на отвращението и пристъпите на раздразнение, тя не можа да намери сили веднага да каже на приятелите си истината за своя “годеник”. Каза само, че ще разкаже всичко на сутринта.
На следващия ден от нощния ужас нямаше и следа. Слънцето грееше ярко, птичките пееха, а цялата история изглеждаше като глупав сън. Всички решиха, че това не може да се е случило и че въображението на Арина се е развихрило. Шегуваха се весело с нея, докато вървяха по прашния селски път към края на гората. Момичетата решиха да отидат в гората за малини; Светла знаеше най-добрите места за горски плодове.
Горската пътека се виеше сред вековни борове и стройни брези и ги отведе до малко, ромолящо поточе. Колкото повече напредваха, толкова по-висока и гъста ставаше гората. Кира мълчеше и гледаше невярващо огромните дървета.
– Сигурни ли сме, че няма да се изгубим? – попита тя отново, като се хващаше с ръкава си за бодливите клони на храстите.
Познавам всяка пътека тук като петте си пръста. Сега ще прескочим рекичката и вече ще сме там. Не се страхувай, нашето градско момиче.
– Ей, кой е слабак? Ходех на къмпинг с моя клас, на излети за оцеляване! – Кира избухна.
– Тогава трябва да знаеш как да се ориентираш в гората, а не да хленчиш като прасе – отвърна Света.
– Ще кажете същото…
Накрая стигнаха до поляна, пълна с високи, сочни малини. Червените, кадифени плодове висяха на гроздове изпод изрязаните листа, а въздухът беше изпълнен с гъстия им, сладък аромат. Момичетата, забравили всичките си страхове, изпищяха в храстите. Два плода в устата, един в кутията, три в устата и нула в кутията… Невероятно вкусно!
– И защо на пазара винаги е толкова безвкусна? – Арина се зачуди, смачквайки с удоволствие зрелите плодове с език.
– Защото там, където се събира, няма толкова много гладни комари – измърмори Кира и отчаяно го махна. – Ужасно е! Ето, ти, гад! – Тя зашлеви насекомото по оголения си глезен с чувство.
След като набраха плодове от ръба, приятелите започнаха да си проправят път в гъсталака, в най-бодливите и, както знаете, най-отровните гъсталаци. Арина се изкачи най-далеч, като умело използваше ръцете си сред бодливите клони. Тя шумолеше по листата, мърмореше си нещо и изведнъж… шесто чувство я накара да вдигне глава. Кръвта потече от лицето ѝ, а сърцето ѝ се заби в петите.
Мечка! Помощ! – нейният пронизителен, истеричен писък разкъса горската тишина.
Мечката се намираше на около петнайсет крачки от нея, от другата страна на поляната, до плитък овраг. Изненадан от внезапния писък, звярът се размърда, изправи се тежко на задните си крака и оголи жълтите си кътници, ръмжейки свирепо и ръмжащо. Следващите събития се сляха в един непрекъснат адреналинов кошмар. Арина, която не можеше да вижда и чува нищо наоколо, се втурна нанякъде, като си счупи главата. Трънливите клони шибаха лицето и ръцете ѝ, оставяйки дълги червени ивици, но тя не усещаше болка – само всепоглъщащ, животински страх. Приятелите ѝ също изпищяха в един глас и се втурнаха след нея. Кутията на Арина се заби с трясък в храстите, а плодовете от кутиите на Кира и Света се разпръснаха из цялата гора.
Арина погледна назад – мечката тичаше след тях! Тя се приближаваше с тежък, шеметен тръс, събаряйки млади дървета. И макар да беше чувала, че е забранено да се бяга от звяра, краката ѝ я носеха сами, подчинявайки се на древен инстинкт. Те се втурнаха напред, прескачайки паднали дънери, препъвайки се в корени и неравности, и пищяха толкова силно, че сякаш призоваваха към преследване.
Мечката обаче не ги преследва дълго, а по-скоро за да въведе ред и да даде урок на нарушителите на реда. Момичетата обаче продължили да вървят през гората още половин час, докато се изтощили. Кира, зачервена и разчорлена, с окървавена буза, спря първа и падна на земята.
– Стига, момичета, не мога да издържам повече. Нека ме изяде. Умирам.
Арина и Света, които също едва дишаха, слушаха. Не можеха да чуят нищо заради бученето в ушите, обърканото дишане и трескавото биене на сърцата им. Постепенно се опомниха и разбраха, че няма преследване. В гората цареше гробна, звънлива тишина. Кира седна на земята и нежно погали глезена си – беше се спънала в една неравност и беше изкълчила крака си. Света се обърна и с ужас погледна приятелите си.
– О, момичета… Къде сме се запътили? Никога не съм бил тук преди.
Следващите два часа бяха време на бавно, мъчително отчаяние. Вървяха през напълно непозната гора, всички ориентири, за които Света някога беше чувала, бяха безполезни. Отново и отново стигаха до едни и същи мъхести камъни, до едни и същи непроходими развалини.
– Какъв горски пътеводител! Той познава всяка пътека! – ядосано, през сълзи, промълви Кира, куцайки. – А тя ме засрами, градското момиче!
– Какво ще правим сега? – Арина почти плачеше и гледаше с надежда към Света.
Тя потъна на едно паднало дърво, чиято кора отдавна се беше обелила, и като закри лицето си с ръце, призна:
– Не знам… Страхувам се, че само ще навлезем още по-дълбоко в гъсталака. Нека просто седнем тук и да почакаме. Рано или късно ще започнат да ни търсят.
Седяха така до здрач. През това време имаха време да се карат, обвинявайки се един друг във всички грехове:
– Ти си този, Кира, който ги убеди да отидат в гората!
– Ами аз? Светла беше тази, която каза, че знае всичко!
– Аз ли съм виновна, че Арина искаше малини? Ето, яжте!
След това отблъснаха комарите, които отново полетяха при миризмата на потта и страха им. После извикаха. После се помириха. После отново се разплакаха. Ставаше студено. Гората бавно се обгръщаше от синята, студена пелена на вечерта.
– Изгубени сме…” Кира се просълзи. – И не видяхме истинския живот… И защо отидох в тази дупка с теб…?
– Тихо! – Света изведнъж скочи. – Чуваш ли?
Откъм гъстата смърчова гора долиташе звукът на тежки, отмерени стъпки. Някой едър и самоуверен човек идваше право към тях.
– Ето го отново! Мечка! – Арина хлипаше и стискаше с ръце устата си, за да не изкрещи отново.
Кира, забравила за болния си крак, се изкачи по ниската бреза с неочаквана ловкост. Арина вече се готвеше да се изкачи след нея.
– Почакайте малко! Това е човешко същество! – Света издиша с облекчение. – Човек! Хей! Помогнете ни, моля! Изгубили сме се!
Иззад дърветата се появи висока, мощна фигура. Той беше син на местния лесничей и тъкмо се връщаше в бащината си колиба. Невъзможно беше да се види лицето му в гаснещия здрач, защото то беше почти изцяло скрито от гъстата тъмна четина, израснала по време на живота му в гората. Беше висок и широкоплещест, толкова висок, че изглеждаше способен да спре мечка с голи ръце. Арина не го погледна – само и само да се измъкне от този ад. Когато горският разпозна откъде са, той кимна без повече приказки и уверено поведе пътя. Четиридесет минути по-късно стигнаха до позната поляна. Там цялото село вече ги търсеше с фенери и викове. Срещата с бабата беше, меко казано, много емоционална.
През следващите три дни момичетата ближеха раните си, както физически, така и психически. За разходки и забавления не можеше да става и дума. Но в събота Света отново се появи на прага на къщата им, а усмивката ѝ грееше.
– Добре, красавици? Почистете се! Хайде да танцуваме в клуба!
— Через лес? Ни за что! — тут же помрачнела Кира.
– О, хайде! Ваня ще ни вземе с мотоциклета на баща си със странична каруца, вече съм го уредил.
— Чур, аз съм отзад! Не съм в количката! — оживи се Кира.
Облякоха се, направиха си прически и вързаха шалове на главите си, за да не развява вятърът косите им. Ваня се оказа весел и общителен човек и през целия път се шегуваше с горското им приключение, но без злоба. Стигнаха благополучно дотам.
Клубът беше пълен с млади хора от всички съседни села. Музиката звучеше, двойките танцуваха. Кира бързо свикна с това, използва целия си чар и след половин час вече флиртуваше с един красавец от съседното село. Арина беше по-скромна. Тя се беше сгушила до стената и просто наблюдаваше забавлението. Когато зазвуча бавна, лирична мелодия, към нея се приближи висок, строен млад мъж. Беше гладко избръснат, косата му с цвят на узряла пшеница беше прилежно сресана назад.
– Мога ли да те поканя на танц, Арина? – Той каза с приятен, тих глас.
Арина го погледна изненадано.
– Съжалявам, познаваме ли се?
Младият мъж само се усмихна и нежно, но уверено я поведе към дансинга. Той водеше танца с лекота и увереност, държейки се подкупващо, с малко старомодна галантност.
– Е? Все още не ме разпознаваш? – Най-сетне той проговори, а в очите му имаше весел блясък. – Аз бях този, който те изведе от гората.
– О, Боже мой! – Арина избухна. – Максим, мисля? Просто ти… ти си се променил толкова много. Обръснал си си брадата и… изобщо…
– Направил си се на човек – засмя се той. – Месец и половина с баща ми в горската пустош – израстваш като горски жител. И когато те срещнах, си помислих: време е, Макс, да се цивилизоваш. Скоро ще се върна в града. Родителите ми са тук, а аз завърших колеж в града и от петнайсети август започвам работа.
– А вие кой сте…? – Арина попита объркано, все още неспособна да се опомни.
– Учител по физическо възпитание – усмихна се той. – Имах късмет, назначиха ме в училище в областния център.
– Ето как… И имахме късмет, че ни открихте тогава. Наистина ви благодаря.
– Благодаря и на теб – погледът му стана сериозен. – Без теб нямаше да имам такъв чудесен повод най-накрая да се обръсна. И не мисля, че щяхме да се срещнем при други обстоятелства.
Незабелязано те се приближиха един към друг, като вече не следваха стриктно ритъма на танца.
– Значи ще живеем в един и същи град? – Арина каза заговорнически, с леко кокетство. – Много интересно…
Тя се вгледа в лицето му, в ясните му, засмени очи, в правите му, мъжествени черти. Сърцето ѝ заби по-бързо, но не от страх. Дали той не беше брадатият “грозен мъж” от огледалото? В края на краищата, тогава той беше толкова рошав и див… И така се оказа по-късно. Те се ожениха точно шест месеца по-късно. А тази история, историята на необичайното им запознанство, ми беше разказана много години по-късно от дъщеря им, моята най-добра приятелка.
Приятелката ѝ Кира никога не се омъжва, а се ограничава с краткотрайни романси. А Света, подчинявайки се на волята на родителите си, отказва на влюбения в нея Ваня самия “петак”. По-късно тя заминава за Севера, намира си работа и там открива съдбата си, далеч от селските предразсъдъци.
