Ирина, уморена след работния ден, тъкмо беше сложила чайника на масата, когато Валентина Игоревна внезапно нахлу в стаята – без да почука.
– Отново си отворил широко вратите – измърмори тя и се отпусна на стола си. – Ти си такъв мръсник.
– Мамо, какво си дошла да ми кажеш? – Ирина я прекъсна рязко, като искаше да спре мърморенето на прага.
– Не съм дошла за това – посивя Валентина. – Имаме за какво да говорим… Ти само изхърка, когато ти намекнах, а сега всичко се решава без мен! Внучката ми трябва да живее в общежитие, въпреки че би могла да живее при леля си! Защо е така? Данила не протестира, нали?!
Зетят се стресна, а устата му се отвори от изненада. Той не искаше София да живее с тях пет години.
– Не казвате нищо? Значи сте съгласни? – упрекна я майка ѝ. – Защо?
– Защото ние купихме апартамента за нас, а не за чужди хора – сухо каза Данила.
– София е племенницата на съпругата ви! – възкликна възмутено свекърва ми.
– И? – Ирина изведнъж се изправи. В очите ѝ се разгоря студен огън. Вместо към майка си, тя погледна към съпруга си, сякаш търсеше подкрепа.
– Какво? Не те ли е срам?
– Срам ли ме е? – попита тихо Ирина. – За това, че със съпруга ми трябва да работим на две места, за да изплатим ипотеката и да създадем семейство? Хостелът е единственият реалистичен вариантһттр://…..
– Ако поставяте общежитието над… – намеси се Данила.
Лицето на Валентина Игоревна стана лилаво. Тя направи крачка към масата, като стисна пръсти в юмрук.
– Аз? При мен? Забравихте ли на колко години съм? Мислиш ли, че съм годен да отглеждам пораснало момиче?
– Нищо подобно. София е на осемнайсет години – отвърна меко Ирина.
Майка ѝ стисна мигли, подготвяйки се за нов удар.
– Точно така! Тя е на осемнайсет. Има приятели, ще иска да излиза вечер… Аз си лягам рано. Трябва ми спокойствие.
– Пенсиониран сте. Ще имаш време да спиш – не се отказа Ирина.
В очите на Валентина Игоревна блеснаха обида и ярост.
– Аз не спя през деня! И вземам хапчета за сърце! Питали ли сте някога за здравето ми?! – Тя се изправи, като удари масата толкова силно, че чашите се разклатиха.
– И сега, както винаги, вие знаете всичко по-добре? – Ирина каза и се усмихна студено: – Сега искаш да управляваш и моя живот?
– Обвинявай нас за грижите… – изхлипа майката, грабна чантата си и се запъти към изхода.
Вратата се затръшна със звучен тътен.
В тишината само Ирина дишаше тежко. Данила стоеше с напрегнато и отвратително лице.
Ирина се свлече на стола, осъзнавайки, че майка ѝ е предпочела удобството си пред семейството и е показала истинското си лице, когато е ставало дума за внучката ѝ.
