Николай стоеше до мивката и миеше чиниите. Издържа три дни, но днес се отказа – не беше останала нито една чиста чаша или чиния. Когато се върна от работа, той дори не си свали якето, а само метна престилката и започна да търка мръсните чинии. Мислите му вече се въртяха около това да направи някаква чорба, защото вече беше забравил какъв е вкусът на борша.
Всичко върху чиниите беше залепнало за тях като цимент – беше необходимо накисване. Има и десет чаши изсъхнало кафе. Толкова ли е трудно да изплакнеш едната след себе си? Безсилието и гладът накараха гърлото ми да се свие. В хладилника – само светлина и забрава. Изведнъж Николай сякаш чу аромата на прясно изпечени продукти – точно тези питки на Светлана. Къщата им винаги беше изпълнена с мирис на канела и ванилия, защото жена му обичаше фурната. Щом прекрачеше прага, миксерът вече бръмчеше, а фурната дишаше топлина. Бисквити, рула, кифлички… Тя правеше всички с лекота.
Но това е, което Николай си спомня с топлина днес. Но тогава, когато всичко си беше още там, той не виждаше никакъв чар в това. Струваше му се, че Светлана, освен кухнята и децата, не забелязва нищо в живота. Тя переше всичко, чистеше килимите, миеше прозорците. А когато дойде лятото – и до есента, кухнята се превръща във фабрика за консерви. Буркани, капачки, стерилизация – Николай имаше време само да ги свали в мазето.
Една такава вечер той се прибра уморен и отиде в кухнята. Както обикновено, там се готвеше, печеше, вареше на пара, а Светлана седеше на ръба на масата – имаше такъв навик, – белеше ябълки и гледаше някакъв концерт по телевизията. Без дори да каже “здравей”, той каза изненадващо спокойно:
– Напускам те.
Тя се разтрепери, но не се обърна.
– Аз съм с друга – обясни той. – Влюбен съм. Не мога повече да те лъжа.
Светлана остави ножа си, обърна се бавно към него и като го погледна със зачервено от парата и новината лице, каза тихо:
– Вземете ролката. Така или иначе не можем да изядем толкова много.
Разбира се, той не я взе. Въпреки че това руло – с маково семе и орехи – му беше любимо. Той просто опакова най-необходимите неща и си тръгна. При онзи, който беше пълна противоположност на Светлана.
Тя не носеше дънки – само мини рокли и поли. Не носеше маратонки, а само токчета. Ако кажеше, че отива в салона, това звучеше като бизнес среща. Светът трябваше да почака. Светлана, от друга страна, никога не беше ходила в салон, никога не беше ходила в търговски център. Ако трябваше да си купи нещо, пишеше списък, отиваше, купуваше и се връщаше.
Тя не разглеждаше лъскави издания, не седеше с чаша кафе, не си боядисваше косата и не знаеше какво е фитнес. Но винаги е била красива. Тънка. Добре поддържана. В тесните си джинси, в късата си блузка, със сплетената си плитка, тя изглеждаше като гимназистка.
Николай усеща, че около него липсва истинска, светла жена. Ето защо отиде при Олга. Сега всеки ден той сам се занимава с гладене на ризи, стои до готварската печка, мие планини от чинии. А нощем все по-често сънува пирожките на Светлана, румените хлопки и специалните ѝ рула с маково семе. Тези сънища ухаят на печива, напоени с ванилов аромат и пронизани от нейния лек, звънлив смяхһттр://….
След като приключи с подреждането на нещата в кухнята, Николай бавно се отправи към стаята. Там на дивана лежеше Олга. В ботушите си, грациозно приседнала на лакътя си, тя прелистваше лъскаво списание. На масичката до нея имаше три чаши с остатъци от кафе – допълнение към днешната “бъркотия”.
– Ти си добро момиче, моето малко дете! – Оля запляска с мигли и дръпна ръце към него. – Какво щях да правя без теб, а? Току-що си направих маникюр, едва съм жива! Виж колко красиво са го направили – сякаш са моите собствени нокти! Ела при мен, котараче, ще те прегърна….
Николай изпита пристъп на гадене. “Предполагам, че просто съм гладен”, помисли си той, обърна се и мълчаливо се отправи към кухнята. Взе един картоф и започна да го бележи.
