Той си беше отишъл. Той си тръгна, оставяйки след себе си смачкана, осквернена поляна и нея, Арина, проснат във високата трева с грубо вдигнат сарафан. Неподвижна. Изглеждаше, че душата ѝ бе изскочила от тялото ѝ от ужас и сега витаеше някъде наблизо, гледайки с недоумение това жалко, осквернено създание. Мислите ѝ замръзнаха, превърнаха се в стъкловидни парчета, неспособни да образуват цялостно цяло. Не усещаше нито ръце, нито крака, нито срама, който разкъсваше душата ѝ – само всепоглъщаща, смразяваща празнота. Сякаш никога повече нямаше да може да помръдне и мускул, завинаги щеше да бъде част от тази поляна, неин срамен и ням белег.
Но вечерта, неумолима и безразлична, вече настъпваше от изток. Синьо-златистата ѝ ръка докосна върховете на елите, докосна изсъхналата трева, а от земята долетяха острите, изгарящи ноздри на речната прохлада. Тялото, против волята си, се разтрепери, откликна на този зов на живота. Арина трескаво, сякаш крадешком, раздвижи пръстите си, бръкна във влажната, хладна земя, после – в падналата от главата ѝ носна кърпа. Тя миришеше на прах и пелин и… на него. Тя я захвърли с отвращение, но после, като се улови, я придърпа жадно към себе си и я притисна към лицето си, опитвайки се да изтрие неизплаканите сълзи, да ги попие в грубия плат.
Тя седна. Светът около нея плуваше, люлееше се като ужасен махмурлук. Механично, с пръсти, които бяха станали чужди и дървени, тя започна да изтръгва сламки от носната си кърпа, да оправя кичурите коса, които се бяха появили изпод плитка. После опря длани на земята и се изправи. Краката ѝ бяха несигурни, трепереха. Сякаш пияна, замаяна, тя се луташе насам-натам, докосвайки с плетената си пестил от брезова кора сините очи на цикорията, горчивия бял равнец, дивия анасон, чиято пикантна миризма сега ѝ се струваше задушаваща и порочна.
От дясната ѝ страна гората се бе сгушила в непоклатима, почти черна стена. Върховете на старите смърчове, като тъмни копия, безмълвно се впиваха в розовеещото прощално небе. А там, далеч, далеч отвъд безбрежната поляна, оставаше тяхното поле. Там майка ѝ, баща ѝ и по-голямата ѝ сестра Марфа останаха да пренощуват, за да довършат останалото жито, а тя, Арина, беше изпратена вкъщи да храни добитъка и да се грижи за по-малките си сестри. Никой от тях, дори майка ѝ, която усещаше бедата от километър, не можеше да предположи, че не Арина, а само нейната счупена сянка се луташе сега по пътеката към къщата. Черупка. Празна черупка.
Момчето я последва до ручея, който се виеше сребърно в малката горичка, отделяща полето от ливадата. Кой е той и откъде идва, Арина не знаеше. Лицето му ѝ се стори познато, може би го беше виждала на селските вечеринки, а може би просто се преструваше на един от нейните. Струваше ѝ се, че името му е Степан, но не беше сигурна, затова не попита, а и не назова името си. Беше дружелюбен, усмихнат, с меки, почти момичешки черти, красиви и наивни, като на теле. И Арина, обикновена селска душа, отначало не се уплаши. Но в него имаше нещо лепкаво, натрапчиво. Очите му блестяха с нездрав, закачлив блясък, който подсказваше злонамереност, но тя не успя да я различи навреме.
– Позволи ми да ти помогна да носиш пешкира, красавице – каза той, а пръстите му почти докоснаха лакътя й.
– Мога да го направя сама – Арина избегна кутията и я придърпа към гърдите си. – Не е тежка.
– Толкова си упорита – усмихна се той и това беше неприятна, крива усмивка. – Аз не хапя.
Той ловко я измъкна и й разказа прости селски шеги, докато пътуваха все по-далеч от полето, от спасителния шум на жътварите, от гласовете на хората. Не казваше нищо за себе си, а говореше за гъби, за неуспешния си лов, за това, че е оставил кутията си с печурки край рекичката. Арина кимна, погледна към залязващото слънце и ускори крачка.
– Защо ме последвахте? – Тя не издържа повече и спря. – Това не е твоят път. Върни се.
– И няма да се откажа, докато не получа своето – каза той, все още усмихнат, а в гласа му се долавяше метална, чужда нотка.
Арина усети как по гърба й преминава студен мравуняк на страх.
– Какво да получи? – прошепна тя, като направи крачка назад. Върна се назад, нелепо наведена като уплашена птица.
Той не каза нищо. Усмивката се изплъзна от лицето му, а в очите му, същите телешки очи, проблесна хищнически, дивашки огън. Той се хвърли върху нея и я захвърли в гъстата трева! Светът се преобърна и завъртя, изпълнен с хрущене на стъбла и нейния собствен писък, преливащ от ужас. Той, тежък, цял в мускули и гняв, я притисна и със свободната си ръка, груба и неравна, започна да я удря по лицето: един-два, един-два, един-два! Трясъкът на кокалчетата му отекна в слепоочията му с оглушителен грохот.
– Не викай, наркоманче! – Той изсъска, а слюнката се пръсна в лицето ѝ. – Така или иначе никой няма да те чуе!
Тогава тя го вижда истински. Не бяха меките му черти, а дяволският порок, който трептеше по бузите му и пламтеше в очите му с адските пламъци. Това беше лицето на чудовище, прикрито в образа на момче.
Нито една жива душа не каза на Арина какво се е случило. Жестокият ѝ баща Матвей, сляп и безмилостен в гнева си, щеше да я пребие до смърт. Беше видяла в какво беше превърнал майка ѝ – вечно преследвана, мълчалива сянка с вечни синини под очите. А той не изпитваше никакво съжаление към нея и сестрите ѝ, ръката му беше тежка. По пътя тя изплака мълчаливо срама и болката си, като се избърсваше с ръкава си. Влязла в двора с каменно, непроницаемо лице и веднага се захванала за работа: да храни прасенцата, да носи кокошките, да носи вода. Движеше се като луда, без да си дава нито секунда отдих, без да си дава нито секунда за размисъл.
– Къде си била толкова дълго, Ариша? – питаше я по-малката ѝ сестра, петгодишната Дуняшка. – Всички прасета се биеха, едва не изядоха мен и Груша! Мама каза, че трябва да си там на разсъмване, но вече е тъмно!
– Можеше да я нахраниш сам!” – избухна Арина и изсипа гъста, кисела каша в дървено корито. – Остави ме на мира!
– Мой дълг е да се грижа за Круша – важно каза Дуняшка. – Иди и опитай сам – умори ме тя, малката буболечка, която винаги се опитваше да влезе в локвата.
– Казах ти да ме оставиш на мира! Не ми пука за теб! – Арина изкрещя толкова рязко, че Дуняшка се отдръпна, нацупила обидено устни.
Арина избърса ръцете си в мръсния парцал до оградата и вдигна двегодишната Аграфена, любимката на всички, Груша. Заведе я до ваната с вода, набра една шепа и започна да мие нея и себе си. Ледената вода изгори кожата ѝ и за кратко върна усещането за реалност. Момичето доверчиво обгърна пухкавите си ръчички около врата ѝ и докосна мократа коса на сестра си.
– Ариша е моя… Добре… – прошепна тя и зарови нос в бузата ѝ.
И тогава каменната черупка в Арина се пропука. Тя изхлипа горчиво, стиснала малката си сестра толкова силно, сякаш тя беше единственото ѝ спасение в един свят, който се беше обърнал срещу нея.
Към края на есенния сезон за ядене на месо най-голямата сестра, Марфа, се омъжила. Младоженецът не беше богат мъж, от съседно село, но Марфа сияеше – това беше единственият ѝ шанс да се измъкне изпод петата на баща си. На сватбата Арина седяла като чужденка, не ядяла почти нищо, а от миризмата на тлъсто месо и самогон ѝ ставало лошо. Не можеше и не искаше да танцува – червата ѝ се преобръщаха от всеки звук на хармониката, песните удряха ушите ѝ като нагорещени чукове. Седеше в един ъгъл, опитвайки се да бъде незабележима, и усещаше как в нея зрее ужасен, чужд живот.
Беше го осъзнала предишния ден. А мисълта, че трябва да признае на родителите си, беше по-страшна от бесилото. Тя вече пробваше здравото въже в плевнята. Така нямаше да й се налага да страда толкова дълго. Беше виждала как пияният ѝ баща рита майка ѝ по корема за най-малката грешка, за пресолена супа. Тя и сестрите ѝ ходеха на пръсти пред него, затаили дъх, страхувайки се дори да срещнат очите му.
– Уф! Дефектна жена! – изрече той пиянски. – Раждала си само момичета! Дано Сатаната те изпържи в казан на онзи свят! Върви в ада, мръснице!
Арина не знаеше как да се измъкне от него. Всяка сутрин тя скришом се оглеждаше в малкото, износено огледало, въртеше се, смучеше корема си. Отначало той не се издаваше, но Арина прекрасно усещаше как в него тупти омразната, чужда буца живот. Нямаше никакви майчински чувства – само отвращение, страх и изгаряща омраза. Събуди се с една-единствена мисъл – че то няма да живее, няма да се движи, няма да я докосне отвътре с присъствието си. И всеки път, когато мислеше за това, бебето буташе силно в отговор, сякаш усещаше нейното отхвърляне.
След Нова година стомахът ми растеше бързо и неумолимо. Стана по-трудно да върша неща вкъщи – щом вдигнех нещо тежко, усещах тъпа, болезнена болка в кръста.
– Какво става, Ариша? Болен ли си? – попита тревожно майка ѝ, виждайки как дъщеря ѝ, затаила дъх, бавно се размърдва в готварската печка.
– Не, мамо, всичко е наред – отвърна Арина и погледна встрани. – Просто съм уморена.
Не беше трудно да скрие корема си под просторните, износени сандали – ставаше все по-пълна, като ябълка в градината, но не със здрава руменина, а с болезнена, подпухнала пълнота. По-близо до пролетта баща ѝ също го забеляза.
– А ти, Фроска, си станала по-закръглена през зимата – улови я с оценяващ, тежък поглед, докато минаваше покрай нея.
Арина почувства студ отвътре. Тя засмука стомаха си, прегърби се и мислено се сбогува с живота.
– Да! Точно това имам предвид – жена, която расте! – завърши бащата с пляскане по устните. – Добре те угоихме. Може би ще си намерим по-добър годеник от този на Марфка, щом имаме гърди и дупе.
Сякаш камък е паднал от душата ми. Той няма представа!
– Хайде, завърти се пред баща си! – заповяда той.
Арина крачеше сковано, сякаш на кокили, из хижата, принуждавайки лицето си да се усмихне или да се засмее. Майка ѝ, сияеща от неочакваната похвала на съпруга си за дъщеря ѝ, дойде, прегърна Арина и я завъртя.
– Нашата красота наистина се изравнява! Погледни я, Матвей! Косата ѝ е черна като смола, очите ѝ са зелени като май, а носът ѝ, носът ѝ! Точно като картоф!
Арина се намръщи. Тя не се смяташе за красива. За какво й бяха тези очи, тъжни като на заклана нагайка? Косата ѝ беше гъста, тъмна, непокорна, като конска грива. Тази на Дуняшка е различна: мека, лека, пухкава. А носът ѝ… Носът ѝ беше обикновен картоф.
Скоро й се наложи да придърпа корема й със стегнати кърпи, за което детето отвърна още по-яростно, като риташе колкото можеше по-силно.
– Бъди търпелив, нещастнико – помисли си тя отчаяно. – Дано да си се родил скоро и да ме родиш… Седмият месец е минал… Дано баща ми не е разбрал.
В края на седмия месец Арина усеща нещо нередно още от вечерта. Стомахът ѝ беше скован, болезнен и стегнат отдолу. Опита се всячески да не го покаже, стискайки зъби, за да не издаде нито звук. През нощта стана ясно, че това е започнало. Сърцето ѝ биеше в панически ритъм. Тя грабна старото си, износено одеяло и се измъкна тихо, като сянка, от къщата.
В двора цареше предпролетен мрак. Снегът все още беше на земята, но имаше черни, мокри размразени участъци, а въздухът миришеше на разтопена вода и листа. Когато стигна до плевнята, тя отиде до далечната задна част на плевнята, където беше натрупан запас от сено, зарови се в него и се приготви да роди. Животните – кравата и овцете – се размърдаха тревожно, усещайки нещо нередно. Трябваше да хапя юмрука си до кръв, за да заглуша стоновете си. Защото ако чуеха…
Бебето се ражда малко преди сутринта. Беше момиченце. Малко, синкаво, не даваше никакви признаци на живот и Арина бе обзета от див, противоречив ужас. От една страна – избавление. От друга – нещо древно, майчинско, едва размразено, трепереше в окаменената ѝ душа. Тя взе тази мършава, недоносена буца в ръцете си, започна да я раздвижва, леко да я пляска по гърба, по дупето… Вече готова да заплаче от отчаяние и безнадеждност, тя замря. И тогава се чу слаб, жалък, но толкова жив писък. Момичето хлипаше. Арина издиша с такова облекчение, че очите ѝ потъмняха, и заплака – за първи път през всичките тези месеци не от мъка, а от щастие, остро и изгарящо.
С треперещи ръце тя взе заветния парцал от косера си и като посегна към стария сърп, окачен на стената, преряза пъпната връв. Беше виждала жените да го правят на полето. Тя я отвърза. Изведнъж забеляза голям, ярък родилен белег върху мършавото рамо на бебето, като следа от череша. С изумление благоговейно прокара пръст по него. После уви пищящата, жива плът и кръв в одеялото, притисна го към корема си и се облегна на сеното. Лежаха така в полудрямка, без да мърдат, слушайки се един друг. Момичето се успокои. Мина може би час. Арина отвори очи – беше се разсъмнало. Опита се да даде гърда на бебето, но то беше твърде слабо, за да суче.
Скривайки последното дълбоко в сеното, Арина излиза навън с детето. Тя се запъти към гората. Полата ѝ, мокра от разтопения сняг, лепнеше по измръзналите ѝ крака, а леденият студ проникваше до костите ѝ. Тя навлизаше все по-дълбоко в гъсталака. Някъде високо и нависоко първите, най-смели птици чуруликаха и трещяха. Чувстваше се гадно на сърцето, котките се катереха. Беше замислила нещо ужасно. Но тя нямаше избор. Тя се страхуваше от баща си повече от вълците, повече от смъртта, повече от Божия гняв.
Отклонявайки се от пътеката, тя оставя детето си под млада трепетлика. Момичето или спеше, или беше изтощено. Арина си мислеше, че ще й се карат за това, че е изгубила одеялото си, но не можеше да остави детето си голо в снега! Тя трепереше силно. Сякаш откъсвайки парче от сърцето си, тя откъсна очи от малкото личице и побягна, без да поглежда назад. Какъв ужасен, непростим грях беше спестила на душата си!
Но с всяка крачка краката й ставаха все по-тежки, сякаш бяха пълни с олово, а душата й се разкъсваше на парчета. Тя вече обичаше това момиче! Нейното малко момиченце! Нима заслужаваше да умре по този начин? Арина изведнъж живо, болезнено, си представи себе си на нейно място – безпомощна, изоставена в гората. Представи си – и извика от ужас. И побягна назад, заплитайки се в мокрите си поли, препъвайки се, падайки и отново издигайки се. Каквото и да се случи! Нека ги убие и двамата, но заедно!
“Ще се върна и ще кажа: ако ме убиеш, в един гроб!”
Тя се втурна към самото място. Обикаляла насам-натам, поглеждала под всяка трепетлика, а детето го нямало! Сякаш беше паднало в земята! Тя си спомнила точно – под тази елха имало млада елха със счупена клонка! И се виждаха следите от краката ѝ! Но детето беше изчезнало! В паниката си тя започна да изучава снега – и видя други следи, по-големи, мъжки и повече – или на куче, или на вълк. Те водели към ловна пътека и там се изгубили. Къде да бяга? На кого да извика?
– Ау! – изрева тя, а гласът ѝ се пречупи в истеричен писък. – Кой взе бебето?! Върнете го! Върнете ми го!
Гората мълчеше, само ехото, подигравателно и безразлично, отекваше сред дърветата. Никой не се отзова.
Тя излезе на покритата със сняг размразена поляна… Огледа за последен път тъмната гора, вдигна трудно ръка и се прекръсти. После, стиснала зъби, избърса лицето си с буца разтопен, мръсен сняг, измивайки следите от сълзите, и се запъти към дома. С нищо.
Седем години. Вечност. Пет от тях Арина беше омъжена. Съпругът ѝ, едър, мрачен мъж от съседното село, я беше пребил през първата брачна нощ, когато разбра, че не е булка.
– С кого бяхте?! – Той изръмжа и я разтърси като парцалена кукла. – Признай си, кучко, или ще те удуша!
Арина закри лицето си с гъстата си черна коса, за да избегне очите му, които бяха празни от пиянска ярост. Той беше два пъти по-голям от нея и когато влезе в колибата, тя трябваше да се наведе.
Тя признава, че е била принудена, но не споменава нито дума за бебето. Никога.
В продължение на пет години той я биеше по-жестоко, отколкото баща ѝ е биел майка ѝ. Две от бременностите й завършиха със спонтанен аборт – изглеждаше, че я е пребил до крак и я е лишил от възможността да стане майка. Тя не роптаеше, защото вярваше, че заслужава това наказание. Беше й съдено да страда вечно за съсипания си детски живот. Често, особено нощем, мислеше за онова първо момиче, представяше си какво ще стане, измъчвана от изгаряща, непоносима вина. Тя го заслужаваше! Беше страшно да си представи мъката, в която бе преминало онова невинно момиче.
След още един побой, когато съпругът ѝ, на когото му е писнало, заспива мъртвешки сън, Арина решава, че това е достатъчно. Ако не можеше да умре от ръцете му, ако някоя рана заздравяваше, тогава беше време да си тръгне. Тя се измъкна от къщата посред бял ден и влезе в същата тази гора. Знаеше, че отвъд нея, по пътя към следващото село, има дълбоко, черно езеро. Там щеше да бъде нейният край.
“И се присъедини към мен и дъщеря ми под сянката на тези дървета… Може би тя ме чака… душата ѝ…”
Тя седеше на брега и слушаше пеенето на птиците и шумоленето на листата. Колко хубаво е все пак да живееш на този свят! Жалко, че не беше за нея. Тя събу обувките си и влезе във водата. Краката ѝ веднага затънаха в гъстата, слузеста кал. Тя вървеше напред, усещайки как студът я обхваща все по-високо и по-високо. До кръста… До гърдите… Водата вече докосваше брадичката ѝ.
– Ей-хе-хе-хе! Момиче! Спри! – чу се остър вик от брега. – Не можеш да плуваш тук! Дъното е блатисто, ще те издърпа!
Тя погледна назад и през мътния воал на сълзите видя мъж, който тичаше към водата, и малко момиченце, което го следваше и тъчеше пътека.
– Излезте – казах аз! Той ще ме издърпа!
– И трябва да го направя! – Тихо, почти безшумно каза Арина и като направи последно усилие, се гмурна в черния, студен мрак.
Събуди се на брега, мокра, а от нея течаха потоци вода и кал. До нея седеше същият мъж, също мокър до кожа, който изтръскваше водораслите от ризата си.
– Тогава удавена жена? – попита той не с укор, а по-скоро с любопитство.
Арина се закашля и се загледа гневно в разкопчаната яка на обикновената му домашна риза.
– Какво е това за вас? Не съм те молил да ме спасиш.
Изведнъж усети нечии малки, деликатни пръсти да докосват нежно косата ѝ. Тя отвори очи и над нея се наведе същото момиче. Синеоко, с ленена коса. Тя се усмихна на Арина с такава светла, ангелска усмивка, каквато тя никога не беше виждала през живота си.
– Леля, имаш тинтява в косата си, ще я махна – момичето внимателно извади мокрите кичури.
– Благодаря ти… – Арина изхлипа, изненадана от себе си, докато галеше топлата, жива ръчичка на детето. После отново се намръщи и се върна към горчивата си участ. – Не трябваше да ме спасяваш. Аз нямам за какво да живея.
– Защо е така? – мъжът спря да си играе с водораслите.
– Нямам нищо – издиша тя. – Нямам дом, нямам семейство, нямам деца… И няма да имам такива.
– Какво имаш предвид, че не си вкъщи?
– Изгорял – излъга Арина и сама повярва на лъжата. Не е ли горяло? Целият ѝ стар свят беше изгорял до основи, не беше останало кътче, където да бъде добре дошла. Нямаше как да отиде при съпруга си. Родителите ѝ няма да я пуснат да влезе. А тя няма нужда от тях.
– И съпругът й изгоря там… И Бог не й даде деца.
Мъжът повика дъщеря си:
— Маруся, моето зрънце, погледни какви пеперуди летят над поляната, сляз долу и опитай се да ги хванеш с кърпичката си.
– Добре, леля! – Момичето каза весело и изведнъж обгърна Арина около врата и й прошепна на ухото: – А ти, леля, не плачи, всичко ще бъде наред!
После избяга, лека като перце.
– Топенето не е добро – каза замислено русокосият мъж, сложи крак на крака си и откъсна стръкче, което да сложи в зъбите си. – То е тежък грях.
– Ако знаеш само какъв грях имам в душата си! – Арина изведнъж избухна в себе си и думите излязоха от устата ѝ против волята ѝ. – Той е такъв грях, че мога да вляза в примката или във водата!
– Така че кажи ми, ако така или иначе отиваш в задгробния живот – каза той спокойно. – Не съжалявам. Ще слушам.
Арина мълча дълго време. В това мълчание цялата ѝ погубена младост, всичките ѝ надежди, всичките ѝ несбъднати мечти изтичаха от нея като вода между пръстите ѝ. И тя изля всичко. Цялата истина. И за ливадата, и за страха, и за бременността, и за онази ужасна зора в плевнята, и за малкото си момиченце… И за това как го е оставила под асмата и как се е върнала и не го е намерила. И за следите от вълци… Тя говореше, хлипаше, задушаваше се, взираше се в една точка пред себе си.
– А на рамото на моето момиче, знаете ли, имаше родилно петно…” – просълзи се тя накрая. – Ярко, алено, като капка черешов сок… Така го запомних. Дори нямах време да го целуна…
Тя вдигна уплашено очи към мъжа, очаквайки да види осъждане, ужас, отвращение. Но той мълчеше. Беше много сериозен и намръщен. После бавно се изправи и повика дъщеря си, която си играеше наблизо. Момичето се затича. Той мълчаливо дръпна назад яката на простата ѝ риза. Арина изтръпна, стисна се за сърцето – точно на това място, на бялото, нежно рамо, алено познато, черешово петно. Светът заплува, завихри се, потъмня.
– Бягай и играй – каза той тихо на дъщеря си. Тя послушно побягна. Той се обърна към Арина, която седеше и не можеше да промълви нито дума. – Преди седем години, на разсъмване, един глас ме събуди. Точно в ухото ми: “Ставай, Ваня! Имаш заек в примките си – махни го”. Жена ми спеше до мен. Тъкмо се канех да се обърна, и той отново каза: “Ваня! Отиди в гората, спешно!” Така че отидох. Взех кучето. То ме поведе към осиката… С жена ми нямахме свои деца, Бог не ни даде… Затова отгледахме Марусенка. Нашето слънчице…
Арина мълчеше смаяно, без да може да откъсне поглед от играещото момиче.
– Преди година съпругата ми предаде душата си на Бога… Останахме сираци. И сега ми говориш такива неща… Чудни са Твоите дела, Господи! – той се прекръсти.
Иван се изправи, отърси се и подаде ръка на Арина.
– Е, да се прибираме у дома?
– К-къде? – Тя прошепна, загледана в дланта му като хипнотизирана.
– Е, у дома. В хижата. Трябва да се преоблечеш, да се стоплиш. Имаме няколко рокли, останали от покойната ми съпруга, ще намерим нещо.
– И… и Маруся? – С надежда и страх прошепна Арина. – Ще има ли тя нещо против?
– Ще я попитаме сега – усмихна се той с първата си истински любезна усмивка.
Той махна на дъщеря си и я вдигна на ръце. Момичето изпусна уловената пеперуда от ръцете си. Пеперудата поседяла за миг на пръста ѝ, отлетяла и полетяла в лятното небе. Иван прошепна нещо тихо в ухото на дъщеря си, като кимна към Арина. Момичето я погледна внимателно със сините си, бездънни очи и попита с ясен, звънлив глас:
– Обещава ли, че ще бъде добра като мама?
Арина, без да може да сдържи тръпката си, хвана малката ѝ топла ръка, притисна устни към нея, вдиша сладкия, пикантен мирис на ливадните треви, мириса на детството, мириса на живота и издиша, едва доловимо:
– Обещавам. Обещавам, любов моя.
