Първият звук проби тежкия, непробуден сън като ръждив пирон в изгнило дърво. Слаб, тънък, той едва се различаваше от скърцането на дъските на пода или от воя на вятъра в печката. Но сърцето на майка ѝ, този вечен неуморен страж, реагира на него мигновено, като се сви конвулсивно в гърдите ѝ.
Арина не отвори очи, само слушаше, цялото й същество се превърна в напрегнат слух. Тялото ѝ беше замаяно, непокорно след кратката нощ, изпълнена с тежки сънища. Струваше ѝ се, че е затворила клепачи само за миг, а зад прозореца, в матовото стъкло на провлачения прозорец, небето вече се беше променило от черно в тъмносиньо, наситено като кората на зрели къпини. “Скоро ще настъпи зората” – проблесна уморена мисъл. – Скоро…”
И отново същият звук. Беше по-ясен. Дори не стон, а жалко, прекъснато издишване, което едва успяваше да пробие оглушителната какофония от хъркане, изпълнила къщата. Хъркаха двама души: съпругът ѝ, проснат до нея, мощен и неподвижен като камък, и свекървата, която се беше настанила на топлото легло на готварската печка. Хъркането на съпруга ѝ, Тихон, беше гъсто, като търкалянето на гръмотевици преди пороен дъжд. То беше оглушително, нагнетяващо, изпълващо цялото пространство. Старицата, от друга страна, хъркаше по-тихо, ръмжеше като малко куче, задрямало върху гореща печка.
Арина ужасно не искаше да се движи. Мисълта да стане, да запали греда и да се качи на рафтовете я плашеше физически. Ако разтревожеше свекърва си, тя по цял ден мърмореше, оплакваше се от болки в костите и липса на сън, примижаваше към снаха си, сякаш тя беше виновна за безсънието ѝ.
“Сън” – отчаяно се опитваше да се убеди Арина, притискайки бузата си към хладната възглавница. – Ще мине. Винаги минава…”
— Ма-ам… ма… у-у-у…
Сърцето на Арина се разтуптя и замръзна. Тя разпозна този глас, пропит с болка и копнеж. Това беше нейната, и само нейната, средна дъщеря Альонка, която я викаше. Вече нямаше сили да легне. Внимателно, с изяществото на котка, която е яла през зимата, Арина започна да се измъква изпод грубото одеяло, като се стараеше да не нарани могъщото тяло на съпруга си. Бременността беше познато, почти постоянно състояние за нея, което правеше движенията ѝ тромави. Тя се движеше несръчно и твърдата плитка случайно зашлеви лицето на Тихон.
Той потръпна, примигна, очите му се отвориха, безумни, невиждащи, пълни с нощен ужас. Ръката му, тежка и безчувствена, инстинктивно се вкопчи в ръба на леглото.
– Не! Никакво пиене, никакви удари! Не ме бутай, моля те! – издиша той хрипливо, с изтръгнат от съня глас.
– Това съм аз, скъпа. Детето плаче. Спете – гласът на Арина звучеше меко, почти ласкаво. Тя нагласи одеялото върху него, докосването беше леко, бързо. Тихон промърмори нещо, обърна се безпомощно настрани и почти мигновено отново захърка, сякаш никога не се беше събуждал.
За миг по лицето на Арина се плъзна сянка на отмъстителна, горчива усмивка. Само преди две години тази сцена се беше разиграла по различен начин. Когато Тихон се върна от запой, къщата се превърна в разклонение на ада. Той я биеше просто за забавление, “за да си стопли костите”, както цинично го обясняваше. Детските викове, които долитаха от рафтовете, само го разгорещяваха още повече. По-големите момчета се опитваха да прикрият майката, а свекървата, неспособна да промени нищо, надигаше сърцераздирателен вой на печката, сякаш оплакваше мъртвите. Цялото семейство живееше в постоянен страх от внезапните му изблици на ярост.
– Бъди търпелива, скъпа, но какво можеш да направиш? Дано му паднат юмруците! Точно като баща му, точно като баща му! – После старицата се провикна, като намаза синините и ожулванията по тялото на Арина с гъст лепкав мед и ги уви с парцали. – Дано да е празен на онзи свят!
Повратният момент настъпи по странен и мистичен начин. След една особено тежка нощ, когато всички, изтощени и уплашени, най-накрая заспали неспокоен сън, пияният Тихон паднал от леглото с гръм и трясък. Грохотът беше такъв, сякаш матицата се беше срутила. Арина, която панически запалила лампата, чула неразбираемите му викове, изпълнени с животински ужас:
– Оставете ме на мира! О, боли ме! Махнете ги!”
На светлината на трептящия огън лицето на съпруга й беше изкривено от суеверен страх. Той се разхождаше по пода, отблъсквайки невидими врагове.
– Изхвърлен! Стъпкан! Кой беше този?!
– С малки крачета! – Прошепна той и се загледа с див гняв в рафтовете, където се взираха уплашени детски лица. Всички бяха на мястото си.
– Това беше видение! Прекалено много си пил, змийо! Остави хората да спят! – измърмори от готварската печка свекървата. – А може би дяволите са ходили по теб, заради тежките ти грехове…
Чудото се повтори. Още два пъти, щом Тихон вдигал ръка срещу жена си, неизвестна сила го хвърляла на пода през нощта и започвала методично да го тъпче, оставяйки синини по гърба му. На третия път той вдигнал юмрук, но замръзнал, а в очите му проблясвал същият нощен страх. Той само прокле през зъби и падна на леглото. Тази нощ заспа спокойно. Оттогава бе минала повече от година, а в къщата цареше тишина и спокойствие. Тихон сякаш се беше променил. Арина разцъфна, а на лицето ѝ се появи спокойна усмивка.
Съседите прошепнаха, че домакинята е тази, която е дала урок на господаря, и я посъветваха да не забравя да благодари на невидимия закрилник. Арина направила точно това: сложила зад печката гърне с прясно мляко, сложила парче хляб или, ако можела да намери, сладък меденки, като казала: “Благодаря ти, дядо стопанино, за твоята доброта. Почерпи се, скъпа моя”.
Арина се замисли за миг, докато се приближаваше към дъските на пода. Не искаше да се качва върху печката и да безпокои свекърва си. Издърпа една табуретка, застана на нея и след като откри в тъмнината детски глави, тихо попита:
– Кой се събуди?
– Мамо… това съм аз – чу се слабият, чужд глас на Аленка. – Чувствам се зле…
– Какво става, дъще? О! – Дланта на Арина докосна челото на детето и то ахна, отдръпвайки се. – Гориш като въглен!
– Студени тръпки… Боли ме гърлото, не мога да дишам… И костите ми са целите изкривениһттр://….
Въздъхвайки безпомощно, Арина пъхна лъжица мед в устата на дъщеря си, каза й да го изсмуче, покри я с допълнителна тулу и се върна в леглото. Но сънят не дойде. На сутринта Аленка се почувства още по-зле. Майка ѝ, за да се погрижи за нея, я премести в леглото си. Не помогнаха нито разтриването с оцет, нито билковите отвари, нито малиновото сладко. Беше лют студ, а до земската болница се стигаше за повече от час. Тихон се страхуваше да носи детето в каруцата, опасявайки се, че ще се простуди още повече. В продължение на две дълги нощи Альонка се мяташе в жегата, бълнуваше, дишането ѝ ставаше все по-тежко и хрипливо. Изглеждаше, че в дробовете ѝ няма място за въздух.
Арина седеше до нея безсилна, избърсваше с влажна кърпа горящото чело на дъщеря си и в отчаянието си шепнеше молитви, примесени със заклинания. Аленка, изпаднала в забрава, усещаше как животът бавно напуска малкото ѝ телце. Тя вече не можеше да вика, не можеше да се движи. И в този миг на абсолютна безпомощност тя усети как някой леко, настойчиво я гъделичка по петите. Със сила отнякъде тя вдигна тежката си, чугунена глава.
В краката ѝ стоеше нисък, набит мъж, малко по-висок от котката. Изглеждаше така, сякаш е направен от натрупан мъх и старо дърво: рошав, рошав, с гъста, разчорлена брада с цвят на зряла ръж. Носеше червена риза от домашно тъкан плат и изпод гъстите си вежди гледаше момичето със строги, но съвсем не зли очи – въглени. Аленка не се уплаши. Нито за миг.
– Защо се излежаваш, бугаре, наоколо? Болна ли си? – Той изръмжа с дрезгав, подобен на скърцане на стар пън глас.
Аленка не можа да отговори, езикът ѝ не я слушаше.
– Добре, стига, – намръщено измърмори човечето. – Ти тук стачкуваш. Утре стани, няма защо да се кискаш.
Той сложи нещо меко в краката й, обърна се и се стопи във въздуха, като дим от дядовия кискет. Аленка се свлече на възглавницата и веднага заспа дълбок, спасителен, лечебен сън.
На сутринта тя се събужда и се чувства напълно здрава. Нямаше никаква слабост, гърдите ѝ бяха леки и въздушни, а гърлото не я болеше. Веднага си спомни за снощното посещение и посегна под одеялото. Пръстите ѝ се натъкнаха на нещо топло и парцаливо. Това беше кукла. Беше малка, домашно направена, но толкова скъпа за нея.
– Мамо! По-добре съм! Икономката ме излекува! – С този вик тя се затича към печката, където Арина се грижеше за чугуните.
Тихото момче, което спеше на пейката, отвори очи като по команда, когато чу думата “домовой”. Отначало Арина не повярва, отписвайки всичко като бълнуване и детски фантазии, но после Аленка тържествено ѝ подаде находката си.
– Виж! Той го е сложил там заради мен! Вълшебен!
Арина взе куклата и лицето ѝ побеля. Тя се отдръпна, сякаш беше видяла призрак, и се свлече тежко на пейката до смаяния си съпруг.
– Ти… Откъде я взе?
– Казах ти, той я сложи в краката ми!
– О, боже мой… Не може да бъде… – прошепна Арина, благоговейно въртейки куклата в треперещите си ръце. – Да, това е тя… Моята Паланка! Направих я сама, когато бях дете! Вързах я за щастие, за здраве, за късмет… Как я търсех, когато се омъжих и се преместих в къщата на свекъра си! Претърсих целия сандък, а не можах да я намеря. Сякаш беше изчезнал през земята!
Аленка погледна майка си с отворени очи, а Тихон недоверчиво се втренчи в парцаленото съкровище.
– Оказва се, че дядо домоуправител го е прибрал тогава – продължи Арина, а гласът й трепереше от страхопочитание. – А сега той ти го е върнал. Изглежда, Альонка, че здравето и щастието ти са му били по-скъпи. Той се е смилил над теб, сирачето. Сега тя е твоя. Грижи се добре за нея.
Аленка прие куклата като най-голямото светилище. Паланка нямаше лице, само загатнати черти, заличени от времето. На главата ѝ имаше син шал, а на тялото – червена рокличка, от която отстрани стърчаха меки, натъпкани с парцали ръце.
– И не забравяйте да му дадете малко мляко – напомни Арина. – Кажи: “Благодаря ти, дядо стопанино, че ми върна здравето.
По онова време Аленка е на осем години. През следващите осем години, до шестнадесетия ѝ рожден ден, Паланека е нейната най-вярна, най-съкровена приятелка. Тя я пазеше под възглавницата си, вземаше я със себе си, когато отиваше на реката или в гората за горски плодове. Споделяла с нея най-съкровените си мисли, най-смелите си мечти, най-горчивите си обиди. Куклата, разбира се, мълчала. Но на Аленка често ѝ се струваше, че именно нейната безлика глава ѝ подсказва правилните решения, а нощем усещаше на челото си леко, успокояващо докосване, сякаш някой невидим и добър я галеше по косата.
На шестнайсет години, подчинявайки се на призива за нов живот, Альонка заминава за големия град – Перм. Красива, скромна и умна, тя бързо си намира място като прислужница в семейството на местен професор. Бяла престилка, ясен ред, блясъкът на паркета и среброто. Научила се да сервира на масата, да помага на госпожата и дъщерите ѝ да се обличат, да отваря вратата на гостите. Близо до лятото семейството се събирало във вилата. В суматохата по опаковането, подреждането на нещата в кошници, Аленка с ужас открива, че Паланка я няма. Тя преровила всичките си дребни вещи – куклата била изчезнала. Буквално на следващия ден Аленка се разболяла от треска. Лекарят поставил страшна диагноза – тиф.
Господарят ѝ, един добър човек, я настанява в болница. Лежейки в болничното легло, в делириум и гореща, Аленка беше сигурна, че това е краят. Че без амулета си няма да оцелее. В продължение на две седмици тя балансирала на тънката граница между живота и смъртта, а после кризата преминала. Бавно, мъчително, тя се възстанови. Прекара почти месец в болницата. Откараха я направо в селската къща и тези два топли, спокойни месеца останаха в паметта ѝ като оазис на спокойствието преди идващата буря.
И бурята дойде през есента. Тя дойде с гръм на оръжия, звън на щикове и пламъци на революция. Великият октомври преобърна всичко с главата надолу. Семейството на професора, обхванато от паника, побърза да избяга, изчезвайки в хаоса на времето. Алионка не се връща в родното си село. Тя срещнала млад червеноармеец с пламенни очи и го последвала. В тежките години на Гражданската война тя неведнъж си спомня за своя тиф със студен ужас и мислено благодари на съдбата, че се е справила с него, преди болестта да се превърне в повсеместна, безмилостна епидемия, която осакатява цели полкове и градове.
Тя живее епохално дълго. Селско момиче, което спяло по сергиите и носело лаптопи, станало свидетел на невероятни промени: революцията, падането на империята, Голямата война, възстановяването на страната… Преживяла всички ръководители на СССР, с удивление наблюдавала полетите в космоса и разделянето на атома. Дори първият президент на нова Русия е избран по време на нейния живот. Работила е като скромен технически служител в Института по ядрена физика – пазител на някакъв невероятен архив – до посивяването си, до осемдесет и третата си година. Отгледала е четири деца, видяла е осем внука и е дочакала много правнуци.
Тя умира през 2001 г. Беше на деветдесет и девет години. До последния си ден тя поддържаше ясен ум и кристална памет. Любимата ѝ приказка, която разказваше на внуците си, които се гушеха в скута ѝ, беше историята за парцалената кукла Паланка и строгия, но справедлив дядо Домовей. През всичките тези дълги години тя хранеше в сърцето си тиха, слаба надежда, че един ден пазачът ще ѝ върне амулета.
– В къща, в която има домовой – каза тя, – винаги мирише на питки, винаги е уютно и топло. В такава къща човек винаги иска да се върне.”
Децата бяха абсолютно сигурни, че в апартамента на баба им определено има такъв. Защото не искаха да напускат баба Алена, а и въздухът там беше изпълнен с някакво особено, добро и леко спокойствие.
Един ден порасналата ѝ внучка се оплакала:
– Бабо, но в новия ни апартамент определено нямаме домоуправител. Спука се някоя тръба, късо съединение в електрическата инсталация или котката се изсира навсякъде. Пълни проблеми!
– Старицата се усмихна с мъдрата си усмивка:
– А ти се опитваш да го примамиш. В нашето село имахме един стар обичай. Вземахме един стар валенок, връзвахме за него въже и при пълнолуние излизахме на верандата. Те го влачеха след себе си и викаха: – Домакине, ела да живееш при нас! Обещаваме ти почерпка и спокойствие!” Най-важното е да не се обръщате назад и да не поглеждате към валенка, докато не влезете в къщата. Опитайте с обикновена пантофка на връвчица.
– Бабо, ами ако дойде нещо… различно? – Внучката се уплаши.
– Аз съм била вярваща, уважавам науката и вярвам в нея – поклати глава старицата. – Погълнах я с майчиното си мляко. Прави каквото си искаш.
За внучките ѝ историите ѝ били красиви, но само приказки. Колко учудени бяха те, когато след тихото й, спокойно заминаване я намериха в леглото. Лицето ѝ било забележително спокойно и уравновесено, а на устните ѝ имало лека, едва доловима усмивка на най-после намерен покой. А в отворената ѝ длан, белязана от годините на живота, лежеше парцалената кукла, позната от безбройните приказки. Без лице, в избледняла синя кърпа и избледняла червена рокля. Разкъсана от времето, но непокътната. Паланка. Тя се върна при господарката си в най-важния, в последния момент от дългото, дългото си пътуване.
И в тишината на стаята изведнъж ми се стори, че мирише на прясно изпечен хляб, разтопено мляко и топлината на катран от печката. Сякаш някой голям, мил и невидим беше влязъл в къщата, за да я изпрати в последния ѝ път.
