– Ето го, момчета, време е! – извика той весело, скачайки на перона на влака, който вече беше потеглил. Приятелите му махаха от перона и някой му извика нещо. Той се усмихна. Бяха минали три години от завръщането му от армията. През това време успя да си намери работа, да постъпи в института задочно. Но никога не се беше случвало така – да седне и да отиде в друг град.
Сиропиталището се превръща в обща отправна точка за тях. Някога те са били деца на улицата, но сега всеки от тях върви по своя път. Аня и Петя се ожениха, купиха си къща с ипотечен кредит и вече очакваха първото си дете. Рома се радваше за тях от все сърце, макар и малко да завиждаше – в добрия смисъл на думата, с надеждата, че и той ще има такъв късмет. Но неговият път поел по друг маршрут.
Още в интерната се опитва да разбере кой е той и откъде идва? Защо се е озовал сред непознати? Откъслеците от спомените бяха смътни, като фрагменти от сън, но в тях се усещаше някакъв уют и топлина. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че там го е довел някакъв мъж. Млад, в чисти дрехи, на около трийсет години.
Баба Нюра, тогавашната чистачка, която забелязваше всичко, му каза за това.
– Тогава бях по-млада, с остър поглед – спомня си тя. – Видях един мъж, който стоеше под уличната лампа и държеше ръката на едно момче. На около три години, не повече. Говореше сериозно, сякаш на възрастен човек. И после – на вратата се позвъни, той предаде детето и се разпръсна. Аз съм след него! И той сякаш изчезна. Сега веднага ще си спомня – имаше дълъг, остър нос, като на онзи Казанова. И не беше сложил ръкавички на бебето. Наоколо нямаше никаква кола, така че сигурно е дошъл сам, местен, най-вероятно.
Рома не помнеше това. Но колкото повече мислеше за това, толкова повече беше склонен да мисли: това трябва да е баща му. А какво се беше случило с майка му, беше загадка. Но той дойде добре поддържан, с чисти дрехи. Единственото нещо, което разтревожи възпитателите, беше белезникавото петно на гърдите му, което се простираше до врата му. Първоначално те помислили, че е изгаряне. Но лекарите казали, че това е рядък родилен белег. Генетично.
– Какво да правя сега, Баба Нюра, да тичам по плажовете и да гледам кой има място и кой не? – Той се засмя, но тя само въздъхна. За него тя се превърна почти в семейство. След като завърши, тя го прие при себе си.
– Докато си намериш жилище, живей при мен. Няма причина да се скиташ по ъглите.
По това време той сдържаше сълзите си. Беше мъж. Но как можеше да забрави как като дете, след битки, идваше при нея, заравяше се в скута ѝ и плачеше?
– Ти си мила, Ромка. Честен си. Но с такава душа ще ти е трудно да живееш. Много трудно.
По онова време не го осъзнаваше, но после разбра.
Аня живее в сиропиталището от раждането си. Петя дойде по-късно – когато Рома беше на единадесет години. Беше слаб, висок, мълчалив. Беше доведен след една трагедия – родителите му бяха починали от отравяне с фалшив алкохол. Отначало се държеше настрана. Но после се случило нещо, което свързало тримата завинаги – не по кръв, а по истинска душа.
Аня не беше за съжаление. Червенокоса, тиха, малка – идеална мишена. Някои се смееха, други дърпаха косите ѝ, трети я ритаха. Този ден старейшините прекалиха. Рома не можа да издържи – отиде да я защити. Но силите бяха неравни. След няколко минути той вече лежеше на земята, прикривайки се от ударите. Аня крещеше и размахваше раницата си като тояга.
Изведнъж всичко замръзна. Някой хвана Рома за раменете и го вдигна. Това беше Петя.
– Какво правиш тук? Ти не знаеш как да се биеш.
– Мислиш ли, че е по-добре да гледаш как я бият?
Петя се поколеба за миг. После протегна ръка:
– Ти си нормален. Да си стиснем ръцете?
От този момент нататък започва тяхното приятелство.
Аня, гледайки Рома, едва не глътна въздух от възхищение.
– Затвори си устата, иначе ще влезе муха – смути се той.
Петя се засмя:
– Слушай, червенокоска, сега си под наша закрила. Ако разкажеш на всички, те ще се трогнат, а ти ще ни кажеш.
От този ден нататък Петьо се заема с подготовката на ромите. Отначало му беше скучно – предпочиташе да чете книги, но Петя успя да го убеди. Постепенно физическото възпитание престана да бъде наказание. Вместо тройки той получаваше петици, раменете му станаха по-широки, а момичетата все по-често се оглеждаха за него.
Петя е първата, която напуска интерната. Тогава Аня се разплака, той я прегърна и каза:
– Шшш, бебе. Ще се върна. Никога не съм те лъгала.
Той дойде – само веднъж, а после отиде в армията. Когато се върна отново, Аня вече беше събрала багажа. Той се появи в стаята в униформа, с букет в ръка:
– Дойдох за теб. Стана непоносимо да живея без теб.
С годините Аня се бе превърнала в истинска красавица. Когато се обърна, Петка дори захвърли цветята:
– Каква си ти, сега си просто луда! Може би си размислила и не искаш да ми бъдеш жена?
Тя се засмя:
– Да. И ти също не си лоша.
След края на службата Петка е разпределен на мястото, където сега се намира Рома. Беше решил, че непременно ще ги посети. А когато се роди бебето им, ще стане кръстник. Само той.
Във влака Рома се настани в отделно купе – той реши да не пести пари и избра СВ. Трябваше да се наспи добре – работата му като строителен работник на висок строителен обект беше взискателна. Обичаше професията си, заплащането беше добро, нямаше извънреден труд, а той имаше време да учи и да се среща с приятели.
Когато се канеше да си легне, чу викове зад вратата. Някой ругаеше силно и настояваше да освободи купето. Отначало Рома не обърна внимание, но към грубия мъжки глас се присъедини и треперещ женски глас, познат до болка. Почти като гласа на Баба Нюра. Той погледна навън в коридора.
Млада кондукторка стоеше пред едно от купетата, явно уплашена.
– Какво става?
– Има… има един мъж. Баба докосна чашата му с чай, разля я върху ризата му, а той крещи, сякаш трябва да я съдят точно тук – прошепна тя.
От купето се чу:
– Махай се оттук, стара вещице! Не ти е мястото тук! Само разваляш въздуха!
Рома се приближи:
– Хей, успокой се. Това е една по-възрастна жена. Тя не го е направила нарочно. И има абсолютно същия билет като теб.
– Знаеш ли изобщо кой съм аз? Обаждам се по телефона и си тръгваш оттук!
– Няма значение кой сте. Костите на всички се чупят по един и същи начин – и на звездите, и на чистачите.
Мъжът се поколеба. Ромът се приближи до баба си:
– Хайде. Ще дойдеш при мен – има свободно място.
Старицата се разплака, но с благодарност. Кондукторът погледна Рома с възхищение. Върна се в купето си, свали чантата си и започна да разкопчава ризата си. Съседът му пребледня:
– Това е… какво има на гърдите ти?
– Не се притеснявайте. Това е от раждането. Не е заразно – отговори спокойно Рома.
– Исус…
Мъжът седна, а лицето му пребледня. Рома се намръщи:
– Какво има?
Той започна да разкопчава копчетата с треперещи пръсти. Същият родилен белег под дрехите му.
– Идвах да те видя… Исках да се извиня. Все още те чувам да плачеш като бебе… Не мога да спя през нощта.
– Ти ли ме остави на вратата на сиропиталището?
– Да. Тогава се уплаших. Имах семейство. И майка ти, Марина, дойде при мен. Каза, че има рак. Помоли ме да те взема при себе си. Но жена ми идваше след няколко часа. Бях уплашен. Заведох те в интернат и заминах със семейството си. Тогава Марина ме намери. Тя беше излекувана. Тя те търсеше. А аз й казах, че си мъртъв.
– Къде е тя сега?
– След инсулта тя е преместена в дом за хора с увреждания. Преди около десет години. Някъде във вашия град.
Роман не отговори нищо, излезе и се приближи до кондукторката.
– Чух всичко – каза тя тихо. – Ако искаш, можеш да се върнеш при мен и да си починеш за малко.
– Благодаря ви. Мисля, че знам къде да я намеря.
Той не отиде на работа – обади се и обясни ситуацията. Кондукторката се казваше Катя – тя се съгласи да отиде с него. Щеше да е трудно да отиде сам.
– Една жена. След инсулт. Преди десет години.
– Има един. Мария Павловна. Много любезна. Само че тя казва, че няма никого – синът ѝ е починал. А ти кой си за нея?
– Може би син. Ако наистина е тя.
– Вървим.
Една жена в инвалидна количка вдигна поглед от плетивото си. Тя се усмихна. Медицинската сестра се стъписа:
– Вие сте като две грахови зърна в шушулка…
Топката се изплъзна от ръцете на Марина:
– Знаех, че си жив. Усещах го.
Изминаха две години. Роман плаща за рехабилитацията и Марина започва да живее пълноценен живот. Тя четеше приказки на внука си, а Катя, вече негова съпруга, приготвяше празнична вечеря. Същия ден тя обяви, че очаква второто си дете.
