Марина влезе в къщата и след като сложи тежките пазарски чанти в кухнята, чу звуци, идващи от стаята. Веднага разбра, че Виталий отново е пред компютъра.
– Отново ли гърмят резервоарите? – Тя го подхвърли с леко раздразнение, забелязвайки играта на екрана на лаптопа му.
– Да, не ме разсейвай – промълви той, без да откъсва очи от нея.
Марина, уморена след тежкия работен ден, отиде да подреди хранителните продукти. Главата ѝ бръмчала и искала просто да си легне. Междувременно Виталий надникна в кухнята, потърка корема си и попита:
– Ще ме нахраниш, нали?
– Да, разбира се, но по-късно. Първо трябва да сготвя – отвърна тя уморено.
– Между другото, мама се обади. Очаква ни в събота. Това е нейната годишнина. Не забравяй да купиш подарък – каза той, отхапа от наденичката и се върна към лаптопа си.
Марина само въздъхна. Мисълта да посети свекърва си я потискаше. Отношенията им с нея не се бяха получили още от самото начало – тя постоянно критикуваше Марина и я смяташе за недостойна за сина ѝ. Отначало тя се опитваше да си спечели благоразположението, но с времето разбра – това е безполезно. Сега се виждаха само по празниците.
Докато то се готвеше и печеше на котлона, Марина излезе да провери какво става с домашните. Тя имаше кокошки, гъски и зайци. Всичко това правеше сама. Виталий обаче, без да се намесва, с удоволствие изяждал всичко домашно приготвено. Тя правеше всичко възможно за него.
В къщата Марина видя Виталий да довършва последния котлет с блажена усмивка.
– Ето защо те обичам, Мариш. Ти си страхотна домакиня! – похвали я той.
Тя се усмихна, направи си сандвич, наля си чай и седна отсреща.
– Vital, наистина искам дете. Пет години сме заедно, а ти все още не си взел решение. Защо? – попита ме тя.
– Бебе?! Марин, ние вече се борим. Аз съм без работа, а ти вършиш цялата работа. За какво бебе става дума? – отвърна той раздразнено.
Разговорите за децата ставаха все по-чести. Марина отдавна мечтаеше да стане майка, но Виталий винаги избягваше тази тема.
– Търсиш работа, нали? Скоро ще си намериш, нещата ще се оправят. Просто трябва да започнеш. – Тя го погледна с надежда.
– Искам да живея, а не да оцелявам! – изкрещя той и излезе от стаята.
Марина се сдържа, но в спалнята се разплака. Сутрин трябваше да става рано – денят започваше рано във фирмата, където работеше като склададжия. А Виталий остана пред компютъра и продължи да играе цяла нощ. Марина почти не беше спала, мислейки за брака си.
Дали обичаше Виталий? Да. Но напоследък все повече усещаше, че той използва чувствата ѝ и прехвърля цялата отговорност върху нея. Той стана инертен, но Марина все още се надяваше: ще си намери работа, ще се появи дете и всичко ще се подобри. Но все по-често мечтите ѝ се разминаваха с реалността.
Събуждайки се от будилника, Марина видя, че Виталий спи във фотьойла. Внимателно го покри с плик и отиде да се приготви за работа.
В петък тя прекара цялата вечер в търсене на подарък за свекърва си. Знаеше, че тя така или иначе няма да се зарадва, но не можеше да дойде с празни ръце. В събота се събрали и отишли на партито. Още от прага Марина усети студения поглед на свекърва си. Явно не я очакваха там, а и самата тя с удоволствие щеше да си остане вкъщи. Но Виталий настояваше.
Сестрата на Виталий със съпруга и дъщеря си бяха на партито. Марина прекара цялата вечер с детето си. Никога не я поканиха на масата, никой не ѝ обърна внимание. Решила да пие вода, отишла в кухнята и чула някакъв разговор.
– Сине, какво виждаш в нея? Казах ти от самото начало, че тя не е твоя. Тя е от село! И не раждай деца с нея!
– Да. Тя вече ме моли. Става досадно. Наоколо има много хубави момичета, а тази…
– Кой има нужда от мен, когато нямам пари и работа? Тя би направила всичко. Когато си намеря нормална работа, ще си потърся заместник – прозвуча гласът на Виталий.
Марина замръзна. Думите на свекърва ѝ бяха очаквани, но предателството на съпруга ѝ разкъсваше сърцето ѝ. Тя мълчаливо излезе в коридора, облече се и си тръгна. Сълзите я задушаваха. Вървеше наслуки, без да знае къде отива. Изведнъж се сблъска с един мъж.
– Ранен ли сте? – чу познат глас.
Тя вдигна очи – пред нея стоеше Игор, старият приятел на Виталий. Заговориха се. Игор предложи да отидат в едно кафене на чай и да си поговорят. Марина се съгласи.
Разговаряха за живота в уютния салон на чаша кафе. Той призна, че никога не е успял да я забрави. Тя си спомни как някога е избирала между него и Виталий. После беше заложила на другия. Игор разказа как е заминал за Питер, отворил е бизнес, върнал се е едва наскоро – майка му се е разболяла. Когато видял Марина, не можел да повярва, че съдбата ги е събрала отново.
Когато я закара до вкъщи, на прозорците вече светеше. Когато Марина влезе, тя чу:
– Къде сте били? Защо си тръгна, без да се сбогуваш?
– С кого да се сбогувам? С тези, които ме презират? С вас, които говорите зад гърба ми? Прав си, Виталий. Не искам да имам дете от някой, който ме смята за червенокоса. И аз се опитвам заради теб! – каза тя през сълзи и отиде да спи в другата стая.
На следващата вечер, когато тръгва за нощна смяна, няколко часа по-късно при нея тича колега: къщата ѝ гори. В паниката си Марина се втурнала натам. Пламъците се виждали отдалеч. Хората се суетяха и чакаха пожарникарите. Като не видя Виталий, тя се втурна в къщата. Последното, което си спомня, е как върху нея пада пламтящо дърво.
Тя се събужда в болницата. Всичко я болеше, лицето ѝ беше превързано. Страхуваше се да не чуе нещо лошо. И изведнъж едно докосване по ръката ѝ. Това беше Виталий.
– Ти си жив… – прошепна тя.
– Защо да съм мъртъв? Все още съм млад. Но ти си. Белегът на лицето ти. Как да те целуна сега? УФ! Добре, оздравявай, а той си отиде.
Сълзите се стичаха по лицето ѝ и попиваха в превръзката. Няколко дни по-късно той дойде отново, каза няколко думи и си тръгна. Марина видя през прозореца как той се срещна с друга, прегърна я и си тръгна с нея. Болеше я, но вече не се учудваше.
По-късно лекарят каза, че белегът може да бъде премахнат. Пластичната хирургия върши чудеса. Имаше един човек, който я спаси. Тя последвала лекаря. В стаята на интензивното отделение тя видяла Игор. Той я изнесъл от огъня и сам бил ранен. От този ден нататък Марина го посещавала всеки ден. Когато се събудил, той ѝ разказал как е искал да я види, но не е посмял, а после я спасил с цената на собственото си здраве.
След известно време, в парка, люлеейки количката с бебето, Марина чу познат глас. Виталий стоеше пред нея, състарен и изгубен.
– Как сте?
– Добре съм. Водя дъщеря си на разходка – отвърна тя и видя Игор да се приближава към нея със сладолед.
– Къде е белегът? – запита се Виталий.
– Любовта прави чудеса – каза Марина с усмивка и прегърна Игор. И те си тръгнаха, оставяйки Виталий сам да ги наблюдава.
