– Ленка и съпругът ѝ се скарват, той се прибира и си тръгва. Каза, че вече не я обича.
– Е, случва се – казах спокойно, въпреки че вътрешно танцувах от радост.
Не искам да злорадствам, разбира се, но не мога да не кажа, че сърцето ми се радва.
– И между другото, тя е бременна – добавя майка ми. – Не знам какво да правя сега.
Не казах нищо. Бременна ли си? Е, поздравления. Какво общо има това с мен?
– Мамо, какво мога да направя, за да й помогна? – попитах, като се сдържах.
– Трябва да бъдете до нея. Тя е твоя сестра”, категорично отговаря мама.
– Наоколо? – Пак те питам”, а помниш ли кой беше до мен, когато ми беше трудно?
Мама избледнява с погледа си. Тя знае, че законът не е на нейна страна. Но за нея Ленка е любимата ѝ дъщеря. А аз? Аз съм просто някой наоколо, без право да се интересувам. А сега се предполага, че трябва да съм утеха?
Когато съпругът на Ленка не издържа на семейния живот и напуска, започва нов период. Отначало майка ѝ се оплаква – как може, дъщеря ѝ страда, тя е бременна и сама. Но не за дълго – тя бързо се съвзела и предприела действия.
– Пиян и безпардонен! – каза тя на всички. – Той пиеше, излизаше с жени, вдигна ръка на Лена. Слава богу, че се отървахме от него!
Тя започнала да помага на Лена по всички възможни начини: отначало просто седяла при нея вечер, когато плачела, после й носела хранителни продукти и й давала пари. Скоро тя поела всичко. Лена се съпротивлявала, казвайки, че мога да се справя, но майка ѝ била непреклонна.
– Помислете за бебето! Не за работата си! Ще ти помогна, не се притеснявай!
И това помогна. След раждането Ленка сякаш разцъфна. Майчинството дава на жената сила. А с такава подкрепа беше като в приказка. Роди се Настя – обожаваната внучка на мама. Мама не я напускаше: разхождаше се, пееше и играеше, докато Ленка мислеше как да се върне към активния живот.
– Мамо, омръзна ми да си седя вкъщи. Искам да работя”, каза тя.
Майка ѝ се опитва да я разубеди, казвайки, че трябва да остане с бебето, но Ленка държи на своето. Беше се уморила от рутината, имаше нужда от “рестарт”. Чух новините за живота на сестра ми, но не се намесих. Оставих я да реши сама за себе си.
Разбира се, майка ми намери начин да помогне. Връзки, познанства – и воала, на Ленка беше предложена престижна позиция. И то не каква да е работа, а мениджърска позиция.
– Виждаш ли, Леночка, съдбата те обича! Винаги съм знаел, че ще успееш! – Мама никога не се уморяваше да повтаря.
Ленка сияеше от щастие. Тя си намери работа, присъедини се към екипа, печелеше пари. Настя беше взета от детската градина от баба си и прекарваше вечерите си с нея. Лена се връщаше късно, уморена, но доволна.
– Мамо, благодаря ти. Без теб нямаше да се справя.
А аз наблюдавах всичко отстрани. И се чудех защо й е толкова лесно? Защо всичко й се поднася на тепсия, а аз трябва да работя толкова много за нищо?
Един ден не издържах да попитам майка ми:
– Мамо, защо винаги помагаш на Ленка, а не на мен?
– Ти си силен – каза тя просто. – Можеш да се справиш сама. Тя има нужда от помощ.
Силен… Или просто не е необходим?
Ленка правеше кариера, Настя растеше, мама беше до нея. Всичко изглеждаше като перфектна картина. Само че аз не можех да намеря себе си в пъзела. Сякаш гледах нечие чуждо шоу. Понякога майка ми ме молеше да се грижа за Настя – да я водя на детска градина, да седя, докато си почива. Аз не отказвах – не исках да се караме.
Един ден Ленка се обади, щастлива:
– Можете ли да повярвате? Повишен съм! Вече съм началник на отдела!
– Поздравления – отвърнах аз.
– Благодаря ви! Майка ми го харесва, казва, че съм й любима!
И тогава се пречупих:
– Лен, замислял ли си се някога как живея? Какво се случва в живота ми?
– Ами… Винаги си казвал, че се справяш добре – обърка се тя.
– Ами ако ви кажа, че съм болен? Ще дойдеш ли да ми помогнеш?
Тишина. Знам, че не би го направила. Тя има свой собствен живот, свой собствен успех.
— Забрави, Лен.
– Без обида, просто съм щастлив.
Щастлив. А аз? Вероятно никога няма да бъда истински щастлив.
Първият ми брак беше грешка. Тежка. И не става дума само за съпруга ми, а за това как бях оставена сама, без съчувствие, без подкрепа. Синът ми се роди… Не радост, а тревога и страх. Очаквах майка ми да ми помогне. Но в отговор чух:
– Е, родила си бебе, добре за теб. И какво сега?
Правех всичко сама: как да повивам, да храня, да люлея… Мама беше заета с Лена и Настя. Всичко за тях, нищо за мен.
И след това адът. Съпругът ми започна да употребява забранени вещества. Първоначално отдадох странностите на умората… После разбрах. Скандали, кражби, насилие. Опитах се да го спася, но безуспешно. Той ни удави и двамата.
Когато стана непоносимо, дойдох при майка ми с надежда:
– Мамо, помогни ми. Искам да си тръгна. Той е опасен. Страх ме е.
Но аз го чух:
– Това е достатъчно. Вече помагам на Лена. Ти се погрижи за собствените си проблеми.
И това беше всичко. Напълно ме отряза. Трябваше да се примиря с това, да изчакам отпуска си по майчинство. Тогава започнаха побоищата. Той ме удари. Първо леко, после сериозно. Един ден се събудих в болница: счупвания, сътресение на мозъка, синини.
Разведен. Намерих си работа, наех един ъгъл, дадох сина си на детска градина. Без подкрепа, без любов. Тя можеше да разчита само на себе си. Понякога получавах трохи от масата на бара. Спомням си, че майка ми донесе една стара торба:
– Колбасът е застоял, никой не го яде. Ето, вземи я.
Почерняло парче. Взех го. Тогава то беше важно. Тогава всяка рубла струваше колкото златото си. Но по-важно беше участието. Аз го нямах.
– Издържайте – каза тя, – не се обезкуражавайте. Всичко ще бъде наред.
И тя си тръгна. Остави ме с бебе и парче застоял колбас.
Синът ми порасна, аз направих всичко възможно. Намерих си по-добра работа, а той тръгна на училище. И тогава срещнах Дима. Той стана всичко за нас. Оженихме се, имахме две деца. Най-накрая се почувствах обичана. Но дори и тогава мама не се промени. Всичко си беше същото – за Ленка, подаръци за нея, пари за нея. Нищо за мен.
Веднъж спрях да чакам. Просто го приех – такава е нашата майка. С Ленка е от сърце, а с мен са само обичайните фрази. И между децата ни е същата разлика. Настя получава кукла на стойност 10 000 долара. Синът ми – евтина кола.
– Твоят Лешка така или иначе ще го счупи – каза тя. – Той не знае как да се грижи за играчките си.
И когато той беше сериозно ранен, а Настя просто беше настинала, майка ѝ се втурна при нея с лекарства, плодове, бонбони. А аз получих сух събуждащ се сигнал:
– И така, как се справя той?
Един ден във вилата, когато цялото семейство се беше събрало, майка ми отново похвали Ленка: “Кариера, деца, всичко е чудесно”. Нито дума за мен. Не можех да го приема:
– Мамо, защо винаги хвалиш само Лена? Защо никога не говориш за моите деца?
– Не го измисляйте! Обичам ви и двамата еднакво!
– Не, мамо. Не е същото.
– Достатъчно! – избухна тя. – Отново с оплакванията! Винаги разваляш настроението!
Животът е бумеранг. И сега той се връща. Ленка не говори с майка си – скарали са се. Настя не отива при баба си – казва, че й е омръзнало от упреци. Мама е съвсем сама. Тя си спомни за мен. Кой друг ще купи лекарства и ще я заведе в болницата?
Но вместо благодарност се появява негодувание.
– Мамо, трябва да отидеш на лекар.
– Не ми казвай какво да правя! – Тя крещи. – Аз знам!
Тя е труден персонаж. Постоянни упреци, капризи. Всеки път, когато я видя, съм изтощена. А тя е изненадана:
– Защо не ми се обадиш?
Какво да й кажа? Че съм толкова уморен, че се страхувам да почувствам отново болката и самотата, които тя остави в душата ми?
Донякъде простих. Консултантът ми помогна. Но все още се държи. Вероятно затова не ме привлича. Предполагам, че затова и не ѝ се обаждам често.
Дойдох на рождения ѝ ден с торта. И, както винаги, с горчивина в сърцето си.
