В салона на бизнес класата цареше напрежение. Пътниците погледнаха с неприязън към възрастната жена, щом тя седна на мястото си. Но именно към нея се обърна капитанът на самолета в края на полета. Алевтина, разтревожена, потъна в седалката. Веднага избухна пререкание.
– Няма да седна до тази дама! – Мъж на около четиридесет години гръмко се възмути, загледа се в скромните ѝ дрехи и се обърна към стюардесата.
Името му е Виктор Соколов. Той показваше високомерието и презрението си, без да го крие.
– Съжалявам, но пътникът има билет точно за това място. Нямаме право да го сменяме – отвърна спокойно стюардесата, въпреки че Соколов продължаваше да се взира в Алевтина.
– Тези места са твърде скъпи за това – каза той язвително и се огледа, сякаш очакваше подкрепа.
Алевтина мълчеше, макар че всичко в нея се свиваше. Беше облякла най-добрата си рокля, семпла, но спретната. Беше единствената подходяща за такова важно събитие.
Някои от пътниците погледнаха наоколо, други кимнаха на Виктор в знак на съгласие.
В един момент, неспособна да издържи, старата дама тихо вдигна ръка и каза:
– Всичко е наред… Ако има място в икономичната класа, ще отида. Спестявам за този полет цял живот и не искам да преча на никого.
Алевтина беше на осемдесет и пет години. Това беше първото ѝ пътуване със самолет. Пътуването от Владивосток до Москва беше трудно за нея: километрични коридори, забързани терминали, безкрайно чакане. Тя дори беше придружена от служител на летището, за да не се изгуби.
Но сега, когато до мечтата ѝ остават само часове, тя е изправена пред унижение.
Стюардесата обаче отстоява позицията си:
– Съжалявам, бабо, но ти си платила за този билет и имаш пълното право да бъдеш тук. Не позволявай на никого да ти го отнеме.
Она строго посмотрела на Виктора и добавила холодно:
– Ако не спреш, ще извикам охраната.
След това той замълча, мърморейки нещастно.
Самолетът се издигна в небето. Алевтина изпусна чантата си от вълнение и изведнъж Виктор, без да каже нито дума, ѝ помогна да събере нещата си.
Докато й подаваше чантата, погледът му се спря на медальон с камък с цвят на кръв.
– Това е красив медальон – каза той. – Прилича на рубин. Знам малко за антиките. Струва много.
Алевтина се усмихна.
– Не знам колко струва… Баща ми я даде на майка ми, преди да замине на война. Той така и не се върна. Майка ми я даде, когато бях на десет години.
Тя отвори висулката, в която се криеха две стари снимки – едната на млада двойка, а другата на малко момче, което се усмихваше на света.
– Това са моите родители – каза тя с умиление. – А това е моят син.
– Летиш ли при него? – Виктор попита предпазливо.
– Не – отвърна Алевтина и сведе поглед. – Дадох го на сиропиталището, когато беше още бебе. Тогава нямах нито съпруг, нито работа. Не можех да му осигуря нормален живот. Наскоро го открих чрез ДНК тест. Писах му… Но той ми отговори, че не иска да ме познава. Днес е рожденият му ден. Исках само да съм близо до него, само за минута…
Виктор беше изненадан.
– Но защо тогава да летите?
Старицата се усмихна слабо, а в очите ѝ замръзна тъга:
– Той е командир на този полет. Това е единственият начин да бъде близо. Само един поглед.
Виктор мълчеше. Беше го обзел срам. Той сведе очи.
Като чу всичко това, стюардесата тихо се оттегли в пилотската кабина.
Няколко минути по-късно в кабината прозвуча гласът на командира:
– Скъпи пътници, скоро ще започнем спускането си на летище Шереметиево. Но първо бих искал да се обърна към една специална жена на борда. Мамо… моля те, остани след кацането. Искам да те видя.
Алевтина замръзна. По бузите ѝ се търкулнаха сълзи. В кабината настъпи тишина, после някой започна да ръкопляска, някой се усмихна през сълзите.
Когато самолетът се приземи, командирът наруши правилата: избяга от пилотската кабина и без да крие сълзите си, се втурна към Алевтина. Прегърна я толкова силно, сякаш искаше да си върне всички изгубени години.
– Благодаря ти, мамо, за всичко, което си направила за мен – прошепна той и я придърпа към себе си.
Алевтина се разплака в ръцете му:
– Нямам какво да прощавам. Винаги съм те обичал.
Виктор се отдръпна с наведена глава. Той се срамуваше. Осъзна, че зад бедните дрехи и бръчките се крие история за голяма жертва и любов.
Това не беше просто полет. Това беше среща на две сърца, разделени от времето, но все още намиращи се едно друго.
