Даниел стоеше на прага, объркан и разкъсан между две картини — майка си, която плачеше и сочеше към мен, и мен самата, която мълчах и само стисках телефона в ръка. Очите му се местеха от лицето ми към лицето ѝ, търсейки истината.
— Ема… кажи ми, че това не е вярно, — гласът му трепна.
Софи изохка театрално, още по-силно се вкопчи в ръката му и прошепна:
— Сине, не вярвай… тя ме мрази отдавна. Искаше да се отърве от мен.
— Даниел, — казах тихо, но твърдо. — Няма да споря тук, пред лекарите и Алекс. Всичко ще разбереш сутринта. Обещавам.
Той ме изгледа подозрително, но видя увереността ми. Аз не плачех, не крещях. Бях спокойна. А това, както знаех добре, я убиваше отвътре.
На сутринта оставих Алекс при съседката Мери и се върнах вкъщи с лаптопа в ръка. Даниел седеше в хола, изморен и изтощен от пътуването и нощните сцени. Софи лежеше на дивана с превръзка на челото, обгърната от възглавници като болна кралица.
— Сине, донеси ми чаша вода, моля те… — простена тя, но гласът ѝ секна, когато видя лаптопа в ръцете ми.
Поставих го на масата, отворих папката „Документи“ и натиснах „Play“.
На екрана се появи изображение от коридора. В кадъра — Софи, в три през нощта. Седи с огледалце, маже слепоочието си с лилави сенки, добавя зеленикав тон по пръстите си, после бавно се отправя към стълбите. Поглежда надолу, вдишва драматично и театрално се търкулва. След секунди — писъците.
В стаята настъпи мъртва тишина.
— Това… това не съм аз! — изхриптя тя. — Това е монтаж!
— Монтаж ли? — изсмях се горчиво. — Имам сто и седемдесет и осем файла. Всеки с дата и час. Виж — преди три дни, когато уж падна в кухнята. Виж — когато уж си ударила ръката на вратата. Всичко е записано.
Пуснах още едно видео — как седи в хола и съсредоточено рисува синьо-зелени петна по предмишницата си, после ги показва пред огледалото, като репетира жален израз.
Даниел пребледня. Очите му се разшириха. Той се изправи рязко, така че столът се блъсна в стената.
— Мамо… как можа? — прошепна. — Шест месеца си лъгала. Искала си да съсипеш Ема…
— Аз… аз исках само да те върна при мен! — изкрещя Софи. — Тя ми отне живота, отне ми сина! Аз нямам никого, освен теб!
— И затова си готова да обвиниш жена ми в престъпление?! — гласът му вече кънтеше в цялата стая.
Тя се разплака, сви се на дивана, но този път сълзите ѝ не трогнаха никого. Даниел не се приближи, не я погали, както преди. Само стоеше прав, с ръце в джобовете и студен поглед.
Аз затворих лаптопа и казах:
— Имам всички копия на дискове. Ако продължиш, ще ги покажа не само на него, но и в полицията. Това е клевета.
Тя се вцепени. Знаеше, че този път няма изход.
Два дни по-късно Софи си събра багажа и замина при своята сестра. Без театър, без сълзи. Просто си тръгна.
Къщата изведнъж олекна. Въздухът стана чист, тих, спокоен. Алекс отново тичаше из стаите без страх, аз се усмихвах, а Даниел всяка вечер ме прегръщаше и повтаряше:
— Прости ми, че повярвах дори за миг.
Погледнах към празния глобус на библиотеката и си казах: понякога най-доброто оръжие е търпението.
Играта на Софи приключи. Завесата падна.
