Ана стоеше неподвижно, докато горещата супа се стичаше по панталоните ѝ, но лицето ѝ не трепна. Очите ѝ – две ледени остриета – се впиха в лицето на Богдан. Около тях смехът заглъхна и се превърна в неспокоен шепот. В погледа на момичето имаше нещо, което убиваше всякакво чувство за шега.
— „Забавно ли ти е?“, попита Ана спокойно, но гласът ѝ прозвуча твърде силно в внезапно онемялата столова.
Богдан преглътна, но се опита да запази маската на побойник.
— „И какво ще направиш, принцесо? Ще хукнеш да плачеш на мама ли?“
Ана прокара длан по масата, проследявайки с пръсти капките супа. Няколко ученици се спогледаха. Жестът изглеждаше дребен, но внезапно една метална кутия от друга маса се раздвижи и падна шумно на пода, сякаш някой невидим я бе блъснал. Тишина като нож разряза въздуха.
Богдан се усмихна напрегнато.
— „Голям късмет, че падна. Но късметът не трае дълго.“
Ана не отговори. Взе таблата си, все още изцапана, и тръгна бавно към вратата. Стъпките ѝ отекваха по плочките като удари на барабан.
На следващия ден, по време на час по физическо, Богдан реши да покаже на всички кой командва. Метна топката с всичка сила право в главата на Ана. Тя се залюля, но не падна. Очите ѝ потъмняха.
— „Търсеше зрелище? Е, сега ще го получиш.“
Учителят бе излязъл за момент, а компанията на Богдан се заливаше от смях. Ана бавно вдигна топката. Пръстите ѝ се плъзнаха по гумената повърхност и тя леко затрепери. Съучениците гледаха със затаен дъх. После момичето я хвърли. Никой не разбра как стана, но топката прелетя край Богдан, удари се в стената и отскочи със светкавична скорост, блъскайки го в гърдите и поваляйки го на земята.
Шумно ахване премина през салона. Двама скочиха да му помогнат. Богдан, замаян, надигна глава и изкрещя:
— „Тя е вещица! Луда е!“
Но никой не се смееше. Всички гледаха Ана, сякаш пред тях стоеше нещо невиждано.
През следващите дни атмосферата в училището се промени. Богдан престана да я закача. Слуховете се разнесоха бързо: „Новото момиче има сили“, „Видях го с очите си“, „Не бива да се закачаш с нея.“
Ана вървеше спокойно по коридорите със същия сив суичър, но където минаваше, хулиганите се отдръпваха. Учителите също започнаха да я гледат по различен начин – сякаш усещаха странната, студена аура около нея.
На едно междучасие Богдан дойде сам, без компанията си. Беше пребледнял.
— „Слушай… сгреших. Не искам повече проблеми.“
Ана го погледна няколко секунди. Усмивката ѝ не бе нито студена, нито топла. Само спокойна.
— „Проблемите си ги създаде сам, Богдане. Аз исках само спокойствие.“
Момчето кимна, почти покорно, и бързо се отдръпна. За пръв път „шефът на училището“ изглеждаше просто изплашен тийнейджър.
Седмици по-късно името на Ана вече бе легенда. Никой не посмяваше да я докосне. Тя си ходеше по уроците както винаги, но слуховете растяха: едни твърдяха, че мести предмети, други – че чете мисли.
За нея това беше само стар таен товар, който майка ѝ я бе молила винаги да пази. Но случката с Богдан промени всичко. Тя вече не беше невидимото момиче. Сега беше „Ана, до която е по-добре да не се доближаваш.“
И странно, нищо не ѝ носеше по-голямо спокойствие от този вид уважение – не породено от страх, а от онзи кратък миг, в който бе позволила на истинското си аз да излезе наяве.
Оттогава, в 7-мо училище хулиганите изгубиха властта си. А Ана? Тя разбра, че не винаги трябва да бягаш. Понякога е достатъчно да вдигнеш глава и да кажеш:
— „Стига.“
И светът се променя.
