В стаята падна тежка тишина, сякаш въздухът внезапно бе станал гъст и лепкав. Даниел скочи, готов да застане между майка си и Катя, но Марина вече беше на крака, стиснала юмруци, а в гласа ѝ прозвуча непривична твърдост:
— Може да мислите каквото си искате, но никой няма право да унижава дъщеря ми!
Катя се притисна към Даниел, очите ѝ блестяха от сълзи. Лидия побледня, но упорито присви очи.
— Тогава да е ясно, — пристъпи напред Даниел, — ако не приемете Катя, значи губите и мен.
Думите му паднаха като удар. Майката не бе очаквала да ги чуе така ясно. Тя искаше да „предпази“ сина си от грешка, а вместо това почти го бе отблъснала.
Андрей трудно се надигна от дивана, опрян на бастуна си:
— Младият човек вече е направил избора си. И ако наистина обичате сина си, ще трябва да се примирите.
Лидия погледна ту Катя, ту Даниел. Устните ѝ трепереха. Вътре в нея бушуваше битка — гордостта и страхът да изгуби сина си се сблъскваха с навика да диктува.
Тогава Катя също стана и с тих, но твърд глас каза:
— Аз не искам той да избира между нас двете. Искам да има и вас, и мен. Но ако продължите да ме унижавате — сама ще се отдръпна.
Думите ѝ прозвучаха толкова честно, че Лидия застина.
Минутите се точеха в мълчание, после тя сведе очи и почти шепнешком каза:
— Виждам, че любовта ви е истинска… Добре. Не обещавам веднага да я приема. Но… ще опитам.
Даниел облекчено прегърна Катя. Марина кимна сдържано, а в очите на Андрей проблесна искра уважение.
Тази вечер на масата отново се възцари тишина — но вече не студена. Всички усещаха: първата крачка към истинско семейство бе направена.
