От металния корпус се излъчваше едва доловима топлина, сякаш дишаше. Никой не посмя да пристъпи напред. Рафаел извади фенерче и внимателно насочи светлината вътре.
— Боже мой… — прошепна той.
Вътре нямаше уреди, бутони или седалки. Само гладки повърхности, които проблясваха в меко синкаво сияние. Изглеждаха почти живи. На пода бяха подредени прозрачни капсули, подобни на пашкули. В една от тях нещо се раздвижи.
Сергей веднага вдигна оръжието си:
— Назад! Всички назад!
— Почакай! — спря го Рафаел. — Ако е форма на живот, нямаме право да я унищожим.
Напрежението стегна въздуха. Всеки от групата осъзнаваше, че са на крачка от откритие, което може да промени историята.
В този момент капсулата тихо се пропука. Отвътре се подаде тънка ръка — почти човешка, но с по-дълги пръсти и светеща кожа. Всички инстинктивно се отдръпнаха към дърветата.
— Това е невъзможно… — прошепна Лаура, младата археоложка. — В нито една легенда или находка няма следа от такива същества…
Съществото бавно се измъкна. Беше високо колкото дете, слабо, с огромни очи, в които проблясваше същият страх, какъвто бе замръзнал и в очите на хората. То се олюля и падна в краката на Рафаел.
Ученият, треперейки, се наведе и докосна рамото му. Създанието не оказа съпротива, само дишаше тежко.
— Умира — каза тихо Рафаел. — Трябва да му помогнем.
Сергей стисна зъби:
— Полудя ли? Нямаме представа какво е това. Може да е зараза! Може да е капан!
Но Рафаел гледаше съществото като изгубено дете. В сърцето му вече нямаше колебание — живееше за този миг.
Изведнъж корпусът отново забуча. Останалите капсули засветиха. Цялата конструкция затрепери, сякаш се събуждаше за нов живот. Отгоре заваляха листа — дори земята под краката им изтръпна.
— Бързо! — извика Сергей. — Да се махаме оттук!
Но беше късно. В корпуса се отвори нов отвор, въздухът се разтрепери. Невидима сила събори всички на земята, земята сякаш ги отблъскваше.
Съществото отвори очи и се взря в лицето на Рафаел. Устните му прошепнаха едва чуто:
— Дом… помогнете…
Рафаел го вдигна на ръце. Тялото му беше леко като перце.
— Не можем да го оставим тук — каза твърдо той.
Сергей не възрази. В дълбочината и той усещаше: това не е враг, а оцелял.
Металният корпус загуби светлината си. Капсулите останаха тъмни. Само едно същество бе излязло.
— Той е последният — прошепна Лаура. — Другите вече ги няма.
Мълчанието притисна всички. Рафаел държеше крехкото тяло и знаеше, че животът му вече няма да е същият.
Те го прибраха в палатката, дадоха му вода и го покриха. През нощта Рафаел не мигна. Мислите го разкъсваха: кои са били тези същества, откъде идват, колко столетия този кораб е лежал в джунглата? Но най-вече: какво ще стане с малкия оцелял?
На разсъмване съществото се надигна, излезе навън и вдигна очи към небето. В този миг всички чуха странен далечен звук. Високо над тях проблесна точка, сякаш някой отвръщаше на зов.
— Това е бил маяк… — прошепна Рафаел. — Те ще се върнат.
Съществото го погледна и едва забележимо кимна.
И тогава цялата експедиция разбра: не бяха открили реликва от миналото, а вест от бъдещето.
Светът никога повече нямаше да бъде същият.
