Първата нощ в къщата Маргарита почти не мигна. Лежеше и слушаше как старите дървени греди тихо скърцат, вятърът шепти край прозорците, а от далечината се носеше тихо мучене на крава. Всичко ѝ беше непознато, но най-много я смущаваше липсата на враждебност. Беше свикнала цял живот с остри думи и хладни погледи — сега добротата ѝ се струваше почти подозрителна.
На сутринта ароматът на прясно кафе и пържена сланина изпълваше къщата. Когато слезе в кухнята, видя Тома седнал на масата с отворен тефтер, а Самуил стоеше до печката.
— Добро утро, Маргарита — усмихна ѝ се Тома. — Починахте ли си добре?
Тя кимна плахо.
— Да… благодаря.
Самуил сложи пред нея чиния, пълна с бъркани яйца, топъл хляб и сочни парчета сланина.
— Яжте, колкото искате, дъще. Тук работим здраво, но и се храним добре.
Маргарита се изчерви. У дома всеки ѝ следеше колко ще сложи в чинията си; тук никой не обръщаше внимание.
През следващите дни тя постепенно усети ритъма на стопанството. Сутрин рано хранеше кокошките, помагаше на Самуил в зеленчуковата градина, на обяд приготвяше проста храна за Тома и работниците в полето. „Бедният селянин“, за когото говореха родителите ѝ, всъщност имаше близо дузина наети хора.
Един следобед, носейки вода на мъжете в далечния падок, Маргарита забеляза в далечината ред огромни, блестящи на слънцето силози.
— Това на друга ферма ли е? — попита тя стария работник Петър.
Той се засмя:
— Не, госпожице. Всичко това е на господин Бенков.
Маргарита остана объркана. Майка ѝ винаги говореше, сякаш Тома едва свързва двата края, но тези силози, техниката, броят на хората… разказваха съвсем различна история.
Същата вечер го намери в обора, докато решеше гривата на един кон.
— Тома… мога ли да ви попитам нещо?
Той вдигна поглед.
— Разбира се.
— Родителите ми казаха, че сте беден селянин, че сте ме взели от съжаление. Но… това място е огромно.
Очите на Тома омекнаха.
— С родителите ти имахме уговорка. Не ги поправих, защото беше ясно, че вече са решили какво да мислят за мен — и за теб. Видяха само това, което искаха да видят.
Маргарита се поколеба.
— Но… защо?
Той остави четката и пристъпи по-близо, гласът му беше спокоен, но твърд:
— Защото исках жена, която да види мен — не земята, не парите. И… защото още преди месеци те забелязах в града, когато помогна на една възрастна жена в магазина, докато другите просто я подминаха. Запомних те.
Тя прехапа устни.
— Значи… вие избрахте мен?
Тома кимна.
— Теб, Маргарита. Не външността ти, не дълговете на семейството ти — теб.
Очите ѝ се насълзиха. Никой никога не ѝ беше говорил така.
— И истината е — добави той с лека усмивка — че не съм просто земеделец. Семейство Бенкови от поколения са земевладелци и животновъди. Притежавам хиляди декари, зърнени стопанства и дял в местната мелница. Но нищо от това не ми беше по-важно от това да намеря човек с добро сърце.
Гласът на Самуил прозвуча от вратата:
— Вечерята е готова, деца! Не ме карайте да чакам.
Тази вечер Маргарита се засмя на шега на Самуил и улови гордия поглед на Тома. За първи път от пристигането си почувства, че тук може наистина да бъде у дома.
И тогава разбра: родителите ѝ бяха изпратили тук като наказание, но съдбата го беше превърнала в най-големия подарък в живота ѝ.
