Просто бавно вдигнах книгата си, сложих я на масичката до шезлонга — и се изправих. Спокойно. Без суета. Вадим още нещо си мърмореше, сигурно мислейки, че е постигнал целта си — че ме е сринал. Но той дори не подозираше, че точно тук, на този плаж, блестящият му образ на „алфа мъж“ ще се спука като сапунен мехур.
— Отивам на разходка, — казах тихо. — Може пък да срещна някой, който харесва жени от плът и кръв, а не спомени от миналото.
— Какво говориш, — извърна се той объркан. — Къде отиваш така, без кърпа? Видя ли се?
— Видях се, Вадим. И знам какво не съм — не съм Ленка. Нямам нейната фигура. И не искам да я имам. Аз съм тук. С теб. В момента. И искам ти също да си тук. С мен.
И тръгнах. Бавно. С изправен гръб, с гордо вдигната глава. Минах покрай онези същите „перфектни тела“, покрай онези същите двойки, които скришом се заслушваха. В този момент аз не бях невидима. Аз бях повече от всякога — истинска.
След минута чух познатите стъпки зад гърба си. Той ме настигаше.
— Хайде стига, знаеш, че се шегувах, — задъхано каза той. — Не го приемай толкова навътре…
Спрях. Погледнах го право в очите. В тях — объркване. Може би и нотка вина. Но вече беше късно.
— Не е за първи път, Вадим. И не беше шега. Това е твой навик — да сравняваш. Но аз не съм сравнение. Не съм резервен вариант. Аз съм жена. Истинска. И не заслужавам това.
— Тогава какво искаш?
Поех дълбоко въздух. Морският бриз ми погали лицето, но не отместих погледа си.
— Уважение. Искам уважение. Не иронични подмятания пред непознати. Искам до себе си мъж, който гледа мен — а не бившата си.
Той мълча. Дълго.
— Хайде да се върнем в хотела, — каза накрая тихо.
— А Ленка също ли така лесно се съгласяваше? — попитах с усмивка. И продължих да вървя. Сама.
Онази вечер, за първи път от десет години, вечерях без него. С бяла риза, чаша вино и изправена стойка. И бях красива. Не за него. За себе си.
