Ръцете му трепереха, вратовръзката му внезапно го стягаше като примка. Възрастната жена бе коленичила до безжизненото тяло, с треперещи пръсти търсеше пулс, дъх, нещо.
— Диша… — прошепна тя, после отново, по-високо и със задавен глас. — Моля те… Карл, отвори очи! Карл!
Виктор направи крачка напред, после още една. Искаше да каже нещо, да се извини, но думите заседнаха в гърлото му. Старецът лежеше неподвижно, като че животът бе изтекъл от него без шум. Последните лъчи на слънцето боядисваха чакъла в кървавочервено.
— Ще се обадя на Бърза помощ — промълви Виктор и извади телефона си. Но жената махна с ръка.
— Не е нужно — каза тихо, почти нежно. — Знам. Чувствам го. Петдесет години заедно… усещаш, когато си отива.
Настъпи тишина, гъста като мъгла. Двигателят на SUV-то все още работеше — звук, който сега звучеше като неуместно ехо от свят, в който този човек вече не съществуваше.
— Съжалявам… наистина… не знаех кой е… — опита се да каже Виктор, гласът му се разкъсваше.
Жената се изправи бавно. Очите ѝ бяха зачервени, но погледът — ясен и силен.
— Не си знаел? — попита го, вперила поглед. — Това беше човек, който никога не обърна гръб на никого. Преподаваше гражданско образование четиридесет години. Всяка събота готвеше за бездомниците. Когато общината нямаше пари, той сам поправи оградата на детската градина. А знаеш ли още нещо?
Гласът ѝ стана остър като нож.
— Той беше човекът, който подписа разрешението за първата сграда на твоята фирма. Помниш ли?
Виктор преглътна. Очите му се разшириха.
— Какво?
— Работеше в общината. Когато видя документите ти, проектите, каза: „Нека му дадем шанс. Млад е, амбициозен. Ако ние не му повярваме, кой ще го направи?“
Името избухна в съзнанието на Виктор като гръм. Беше го виждал десетки пъти под документите: Карл Шефер. Длъжностното лице. Човекът, благодарение на когото всичко започна. А тогава дори не беше прочел името му с внимание.
Сега това име лежеше в праха. Безмълвно. С ръце, които ухаеха на земя и касис.
Виктор не отиде на срещата онази вечер. Запазената маса в скъп ресторант в центъра на Мюнхен остана празна, осветена само от една самотна свещ. А той седеше на пейка пред спешното отделение на малка болница в провинцията, до жената, която чакаше смъртния акт.
На следващата сутрин, при изгрев, той се върна на същия път.
Коленичи сред разпилените плодове.
И започна да ги събира.
Едно по едно.
Като че ли всяко зрънце бе извинение. Частица уважение. Знак, че може би не е късно… да научиш нещо важно.
