Затвори очи. В гърдите ѝ туптеше не сърце, а гняв. Не страх, не тъга — чиста, кипяща несправедливост. Наистина ли Иван си мислеше, че може просто така да се върне и да си вземе част от живот, който не е изстрадал?
Седна на леглото, взе телефона и започна да прелиства старите снимки. Тя и малкият Давид в парка. Първият му учебен ден. Печене на курабийки в кухнята. Навсякъде – усмивки. Никъде – Иван. Нито обаждане, нито СМС, нито стотинка помощ. А сега идва и иска своето?
След два дни се видяха отново – този път в кантората на нотариус.
– Не искаш по добрия начин? – каза Марина, като постави пред тях папка с документи: банкови преводи, разписки за лекарства, такси за училище, бележки за ремонти. Всичко платено сама.
– Това няма юридическа стойност, – вдигна рамене Иван. – Апартаментът е купен по време на брака.
– Добре, тогава ще действаме по друг начин, – отвърна тя и сложи втора папка. – Пет години укриване на издръжка. Жалби в социалните. Училищни справки. Свидетелски показания.
– Заплашваш ли ме? – изсмя се той.
– Не. Просто ще покажа на съда кой си всъщност.
След няколко дни на вратата ѝ се появи Слави – стар приятел от квартала, вече адвокат. Носеше баница.
– Маринче, разбрах какво става. Ще ти помогна. Без пари. Ти сама си изгребала всичко, това жилище е твое.
Тя го погледна със сълзи в очите, но кимна. Слави подготви иск за издръжка със задна дата, контраиск срещу подялбата, събра свидетели – съседи, учители, дори аптекарят.
Иван не се яви на първото заседание. Нито на второто. На третото съдията вече го гледаше с хладен поглед.
– Пет години пълно отсъствие. Никаква помощ. Никакъв контакт с детето. Как ще обясните това?
– Бях в труден период…
– Пет години? Без да се обадите нито веднъж?
Марина мълчеше. В очите ѝ нямаше злоба – само изтощение.
– Не искам нищо от него, – каза спокойно. – Само да стои далеч от живота ни.
Решението дойде като гръм: апартаментът остава изцяло за Марина. Иван е осъден да плати издръжката със задна дата, лихви и неустойки, плюс обезщетение за морални вреди.
Излизайки от съда, Марина пое дълбоко въздух. На пейката я чакаше Слави с две кафета.
– Как мина?
– Свърши се, – усмихна се тя. За първи път от години усмивката ѝ беше истинска.
Месец по-късно ключалката на апартамента беше сменена. Давид се прибираше от училище с грамота за олимпиада по математика.
– Мамо, сега вече наистина сме само ние двамата?
Марина клекна, прегърна го и прошепна:
– Само ние, мило мое. И заедно можем всичко.
Същата вечер Слави пак дойде. Този път с торта.
А Марина се смееше с пълен глас – чисто, от сърце.
А някъде долу, в тъмната улица, Иван пушеше с треперещи ръце, гледайки към осветения прозорец.
Така е… Тръгваш си като тарикат, връщаш се като хитрец… и си тръгваш като никой.
