Тръгнах си, защото вече не можех да остана до мъж, който отдавна беше спрял да ме уважава, но още очакваше да го обичам.
Навън беше влажно. Миришеше на изгнили листа, студен въздух и бетон. Вървях без чадър, с чантата през рамо и свито гърло. Не звъннах на мама. Не исках. Това щеше да означава, че съм се провалила. А аз не бях.
Настаних се в евтин хотел с едно легло и нощна лампа, която примигваше. В съседната стая някой хъркаше. На същия етаж някой плачеше. Аз просто лежах и гледах в тавана. Спомнях си как боядисвахме стените в онзи апартамент. Как слагахме пердетата. Как се смеехме.
А сега ме пращаше „обратно при майка ми“.
На сутринта се върнах. Не при него — в апартамента. Трябваше да взема нещо. Важното.
Отвори ми сънлив, по боксерки, с кърпа около врата.
— Я виж кой се върна… Дошла си да се извиниш или да си довършиш прането? — каза с подигравателна усмивка.
Мълчаливо минах покрай него.
Изобщо не му обърнах внимание.
Отидох до секцията, извадих папка. Червената.
В нея беше договорът. И още нещо.
Той дойде зад мен.
— Какво правиш? Ще се местиш ли пак при мама?
Погледнах го в очите.
— Апартаментът е мой. Купен с пари от наследство. Ти дойде с два куфара и големи приказки. Но не си записан никъде. Не си платил нищо.
Усмивката му изчезна.
— Чакай малко, как така? Ти не можеш…
— Мога. И ще го направя. Събирай си нещата.
Започна да рови из шкафовете. Да търси. Да рови в чекмеджета, в кашони. Като някой, който се надява, че ще намери някакво право, някаква следа, че това жилище му принадлежи. Но такава нямаше.
— Нямам къде да отида! Как ще ме изгониш на улицата?
— Със същите думи, с които ти каза, че ще ме върнеш при майка ми. Казваше ги лесно. Е, сега ги чуваш от мен.
Почна да крещи. После — да моли. Казваше, че не съм такава. Че го боли. Че всичко било „в изблик“.
Аз стоях и го гледах. И не чувствах нищо. Нито злоба. Нито вина. Само край.
След два часа си тръгна. Без дума. Без извинение. Остави ключовете върху масата.
На следващия ден започнаха съобщенията. Първо обидни. После съжалителни. После гласови: „Помниш ли рождения ми ден?“, „Помниш ли, като боледувах и ми вареше супа?“
Да, помнех. И затова го оставих.
Измих цялата къща. Стените. Подовете. Кухнята. Сякаш изстъргвах всяка дума, която някога беше изрекъл с презрение.
На третия ден свалих халката. На четвъртия пуснах CV-то си. На петия започнах работа. Когато чух „назначена сте“, се разплаках. Не от болка. От облекчение.
Бях отново себе си.
След месец си купих огромен букет бели лилии. Той ги мразеше. Казваше, че миришат на гробище.
Аз ги обожавах. Сега ги слагах точно до леглото. И ги помирисвах всяка вечер преди сън.
Може би още ми пише. Може би не.
Не отварям.
Не се интересувам.
Защото вече не съм онази жена, която стои на балкона със замръзнали пръсти и леген с пране в ръце, чакаща да ѝ подадат щипките.
Сега съм тази, която каза „стига“.
И го направи завинаги.
