В ръката ѝ имаше лъжица, на котлона къкреше супа — но лицето ѝ… не беше нейното. Беше чуждо. Напрегнато. Студено.
Мони седеше на масата. Ръцете ѝ бяха свити в скута, главата сведена. Беше с онзи пуловер с зайче, който толкова обичаше — но сега върху него имаше тъмно петно. Видях, че избягва погледа на Олга. Безмълвна. Задушена.
— А, върна се по-рано — каза Олга, като внезапно смени тона. — Приготвям супа. Мони пак се лигави, не слуша.
Стомахът ми се сви. Нещо вътре в мен вече крещеше: Не е наред.
— Изкрещя ли ѝ? — попитах, с почти глух глас.
— Какви ги говориш?! — отвърна тя веднага. — Само я подканих. Нямаш представа колко е капризна…
Не казах нищо. Приближих се до Мони.
— Всичко наред ли е, мило?
Тя само кимна, но очите ѝ — червени, празни.
На следващия ден казах, че не се чувствам добре. Не отидох в офиса. Олга смяташе, че съм на лекар. Аз останах вкъщи. В тишина. В засада.
Дълго не се чуваше нищо. После — шум от плъзнати столове, трясване на съдове, нещо тежко падна. И глас.
Не този на „милата“ Олга. А глас остър, насечен, заплашителен.
— Колко пъти да ти казвам да събереш тези играчки?!
— Ще ги събера… — шепнеше Мони.
— Не ми отговаряй! Или искаш баща ти да разбере какво глупаво и мързеливо дете си?
Сърцето ми блъскаше в гърдите. Скочих, излязох от стаята, отворих вратата към хола.
Мони беше на колене, събираше пастели. Очите ѝ бяха подпухнали, бузите — мокри. Беше плакала.
— Какво става тук?! — почти извиках.
Олга замръзна.
— Ти… мислех, че си излязъл…
— Чух всичко.
— Викторе, моля те… просто недоразумение. Тя пак се прави на жертва…
— Млъкни.
Коленичих до дъщеря си.
— Мони, кажи ми истината. Тя винаги ли ти крещи, когато ме няма?
Тя кимна.
— И казва, че няма смисъл да ти казвам. Че няма да ми повярваш.
Не знам как съм останал прав. Как не съм избухнал. Как съм допуснал това.
— Олга, събирай си нещата. Напускаш този дом днес.
Започна да плаче. Започна да се защитава. Каза, че аз не разбирам колко трудно ѝ е било. Че Мони я е провокирала. Че съм неблагодарен.
Обади се на майка ми, опита се да обърне всички срещу мен.
Но аз вече бях направил избора си.
Когато вратата се затвори зад нея, в къщата настана истинска тишина. Спокойствие. Облекчение.
Мони се приближи и ме прегърна.
— Знаех си, че ще ми повярваш.
Следващите дни бяха тихи, топли, наши. Започнахме отначало. Заедно правехме палачинки, излизахме на разходки, вечер ѝ четях приказки. Тя започна отново да се смее. Да пее. Да пита „Защо облаците се движат?“. Беше пак себе си.
Напуснах старата работа, намерих дистанционна. Не исках да съм далеч. Исках винаги да съм до нея.
Една вечер, преди лягане, ме прегърна и каза:
— Тате, не искам друга мама. Само теб.
— И аз искам само теб, Мони. И това ни е напълно достатъчно.
Край.
