Албина влезе в апартамента и спря точно пред прага. Тишината, която цареше вътре, беше почти неестествена. Вратата зад нея се затвори със сухо хлопване – последен, неотменим звук.
Робърт се надигна бавно от мястото си, сякаш изведнъж бе остарял с десет години. Вилхелмина седеше както винаги изправена, с ръце, сгънати елегантно в скута ѝ, а погледът ѝ беше хладен и изследователски.
– Какво е значението на това? – попита тя рязко, макар и тихо. – Да влизаш тук с непознати, да разбиваш ключалката? С какво право?
– С мое право, Вилхелмина. – Албина говореше спокойно, почти тихо, но всяка дума удряше като чук. – Това е моята квартира. Моята. И само моя.Робърт отвори уста, но замълча. Той сведе глава. Вилхелмина го погледна гневно, сякаш очакваше да вземе думата.
– Дадох ти една седмица. Седем дни. Не повече от това. И не само че нямаше да се изнесеш, но и беше сменил ключалките. Остави ме пред вратата, през нощта, без отговор, без обяснение. Като натрапник.
– Мислехме… че няма да имаш нищо против, ако останем още няколко дни – каза накрая Робърт тихо, почти на себе си.
– “Изобщо не сте мислили. – Албина отиде до масата и сложи чантата си на нея. – Приех те от добра воля. Но вие се настанихте удобно тук, сякаш това е вашият дом. А аз, трябваше да се чувствам като гост? Като наемател в собствения си апартамент?
Вилхелмина потрепери от гняв.
– Ние сме стари хора, Албино. Заслужаваме малко уважение!
– Уважение? – Албина повдигна вежди. – Нима аз не го заслужавам? Къде беше уважението ти, когато смени ключалката и не ме уведоми? Къде беше уважението, когато се отнасяхте с мен като с прислужница, като с човек, който трябва да е щастлив, че ви осигурява покрив над главата си?
Вилхелмина мълчеше, но стисна устни толкова силно, че те побеляха.
Влезе Антъни, представител на администрацията. Той носеше със себе си документи и бележник.
– Въпросът е ясен. Собственик на помещението е госпожа Албина. Ключалката е била сменена без нейно знание или съгласие, което може да се счита за незаконно заемане на помещението.
Майкъл, ключарят, се почеса по тила и промърмори:
– Прилична ключалка. От висок клас. Но истината е, че дори и най-добрата няма да спре собственика, решил да влезе в собствената си къща.
Робърт погледна Албина с умора. Без гняв, по-скоро с нещо, което приличаше на срам.
– Извинете ме. Мисля, че наистина реагирахме прекалено остро.
– Да. Преувеличаваш – отвърна тя спокойно. – Ще ви дам един час, за да се опаковате. Когато се върна от работа, апартаментът трябва да е празен.
Вилхелмина се придвижи към спалнята. Тя не отрони нито дума. Робърт събра някакви документи, сгъна ги в куфарчето. Никой не повиши глас, никой не спореше. Мълчаха – може би от скръб, може би от разочарование, а може би просто нямаха какво да кажат.
Два часа по-късно Албина се върна. В апартамента цареше тишина. Обувките на Робърт вече не се виждаха в коридора. В кухнята не миришеше на кафето на Вилхелмина. На масата лежеше малка бележка:
“Съжалявам. Прекалихме. Робърт и Вилхелмина.”
Тя я сгъна внимателно и я прибра в едно чекмедже. После отиде до прозореца и го отвори широко. Лятният вятър нахлу, като повдигна леко завесите. Тихо. Тишина.
Албина отиде в кухнята и постави водата за чай. Седна на масата. Чувстваше се уморена, но и облекчена. Това беше нейният дом. Най-накрая отново беше само неин.
Телефонът завибрира. Съобщение от Елизабет:
“Как си? Всичко е наред?”
Албина отвърна:
“Вече да. Накрая да.”
Тя се огледа около себе си – в завесите, които сама беше избрала, в чашата за чай, която беше получила като подарък за тридесетия си рожден ден, в рафта с книги. Всичко си беше на мястото. И тя също.
Днес тя започваше нова глава. Без старото бреме. Без страха, че някой отново ще премине границата. Без нечий контрол.
Това не беше приказка. Не всичко беше лесно. Но в тази история тя беше тази, която държеше ключа.
И този път – никой нямаше да ѝ го отнеме.
